Децата и важните разговори за безопасността

Когато децата ни са съвсем малки, често чуваме да ни казват, че „когато пораснат става по-лесно”. И ако в някои отношения това настина е така, то порастването е придружено и с много предизвикателства, голяма част от които касаят безопасността на децата. Особено тогава, когато ние не сме наблизо.

Живеем в динамично общество, с повишени нива на стрес и тревожност, което често изисква съобразителност, гъвкавост, адекватност и преценка, които нерядко представляват предизвикателство дори за самите възрастни.

Да говорим с децата относно безопасността и границите – както техните лични, така и чуждите, е сред важните задачи, които имаме като родители. От особено значение е темите, езика и подхода в тези разговори да бъдат адекватно съобразени с възрастта на децата, да се случват през родителската зрялост, а не през паниката, тъй като тя единствено затруднява децата във възприемането на информацията, която им даваме и нерядко поражда прекомерни страхове.

Ето няколко теми, на които е добре да обърнем внимание:

Физическа неприкосновеност: Това съм аз – това си ти

Едно от първите неща, с които е важно да започнем от съвсем ранна възраст е опознаването на личните граници. Децата проявяват естествен интерес към тела си, както и към тези на другите. С времето това любопитство нараства, преминава през естествения процес на мастурбация (естествена част от развитието на всяко дете), през интереса към разликата с тялото на другия пол, към отношенията между възрастните.

Първото, на което трябва да научим децата е да уважават собствените си тела и тези на другите. Да бъдат свързани с физическите си усещания и да ги изразяват. Да умеят да казват „не”, когато нещо им причинява болка или просто не е приятно за тях. Да знаят, че само най-близките им хора могат да ги докосват и дори те спазват определени граници. Разбира се, важно е паралелно с това да учим децата да уважават и чуждото „не”.

Важен момент тук: Много често родителите изпитват неудобство от темите, свързани с тялото, особено когато се касае до интереса, който децата проявяват към половите си органи. Много е важно родителите да не порицават и да не насаждат чувство на срам, страх или вина у децата, когато те задават въпроси, изразяват интерес или изследват телата си. Избягването на тези въпроси, упрекването на детето, че се „интересува от глупости”, страхът, че нещо с него не е наред, срамът, който родителят често изпитва, понеже Гошко е искал да види какво има под поличката на Мими, неудобството от директното назоваване на половите органи и измислянето на всякакви други нарицателни имена за тях, изпращат към децата поредица от грешни послания като: за това не се говори, това е лошо, срамно, глупаво, грешно, нещо с теб не е наред, ако се вълнуваш от това.

Подобни родителски реакции често имат сериозни последици върху децата дори в зряла възраст, макар родителите и порасналите деца трудно да виждат взаимовръзките. Липсата на доверие, спокойствие и подкрепа в опознаването на себе си, в споделянето с родителя, както и липсата на лични граници, нерядко стоят в основата на хранителни разстройства, проблеми със самооценката, проявата на автоагресия, ранни сексуални контакти или дисфункции.

Паралено с това деца, за които тези теми са „табу” у дома, започват да търсят подкрепа, разбиране и информация за тях навън, което ги излага на потенциални рискове както от страна на връстници, така и от страна на други недоброжелателни възрастни.

Как да подходим:

• Разговаряйте с детето открито и спокойно по темите, свързани с неговото тяло.
• Назовавайте частите от тялото им с истинските им имена.
• Обяснете на детето, че никой няма право да го докосва, когато това му причинява болка или просто не му е приятно, като наблегнете на интимните части и тяхната неприкосновеност. Разбира се, изключение правят грижата от страна на близките, лекари и т.н., свързани с медицинска помощ или хигиена.
• Уточнете, че детето също няма право да докосва другите, ако те не желаят това.
• Не пропускайте да реагирате, когато детето Ви причинява болка или дискомфорт (удря, хапе, щипе или хвърля предмети) – нежно, но категорично. Това помага на децата да изградят разбиране за чуждите лични граници.
• Не насилвайте детето да дава или получава прегръдки и целувки от когото и да било, когато то не желае това. Не го манипулирайте с думи като: „Но баба ще се натъжи, че не искаш да я целунеш” или „Дай на леличката да те гушне де, виж какъв подарък ти е донесла”. Ласки и близост се споделят само тогава, когато двама души се чувстват добре и имат желание за това. Те не са разменна монета, за да бъдеш „добро дете”, да си обичан, харесван или учтив. Нито са отплата за подарък или лакомство. Децата трябва да знаят това от най-ранна възраст.

Личното пространство извън моето тяло: Това е мое – това  е твое

Нашите вещи са продължнение на самите нас – това важи с особена сила за малките деца, които често изразяват себе си през своите притежания. Важно е да научим децата да пазят нещата си и да уважават чуждата собственост. Да не вземат вещи без разрешение, да пазят онова, което им е поверено и с времето – да преценяват кога, с кого и какво от своите вещи искат да споделят.

Често родителите приемат нежеланието на децата в ранна възраст да споделят вещи или пък желанието веднага да бъде взето онова, с което друго дете играе, като проява на „невъзпитание” и „егоизъм”. Взаимодействието с вещите обаче, също има свои етапи през процеса на развитие на детето и е важно родителят да уважава това. Насилственото споделяне често просто поражда повече несигурност и неувереност в детето, а понякога и агресия.

Поради важността на притежанията – като израз на себе си, като израз на внимание към детето, като елемент на изненада е важно да научим детето, че има ситуации, в които не бива да взема неща, дори когато те му се предлагат охотно.

Как да подходим:

• Важно е да знаем, че децата, особено в ранна възраст, приемат вещите като част от себе си и са особено чувствителни на споделянето. Това не ги прави „лоши”.
• Не прилагайте натиск в процеса на приучаване към споделяне, започнете с най-близките хора от обкръжението.
• Учете детето, че има право да каже „не”, но също така следва да приема чужди отказ за споделяне.
• Възпитавайте уважение и грижа към личните и чуждите вещи.
• Поставете ясни правила кога и от кого детето може да взема вещи или лакомства.
• Учете детето да прави разлика между вземам/ давам назаем и подарявам.

„Не говори с непознати”

Един от най-големите родителски страхове е посегателството над детето от страна на непознати, особено тогава, когато родителят не е до него. И това е напълно обосновано. За децата е много важно да уточним какво означава „непознат”. Защото много често те смятат, че всеки, който ги е заговорил или са виждали един-два пъти, например в магазина, вече им е познат, а може би дори „приятел”.  Съвсем естествено децата смятат, че усмихнатите и мили към тях хора са техни „приятели” и им се доверяват с лекота. Добре е да създадете списък с хора, на които децата могат да се доверят. Така детето няма да се налага да преценява „в крачка” дали определен човек влиза в „кръга на доверие” или не. Много от ситуациите и хората, в които родителят вижда заплаха, всъщност не изглеждат никак страшни и притеснителни за децата. Особено в ранна възраст, те са силно доверчиви, уверени в преценката си, която с лекота пресича границата между реалност и фантазия.

Как да подходим:

• Създайте списък с хора, които детето Ви наистина познава като Ваши близки и на които бихте се доверили да вземат детето Ви от градина, училище или рождения ден на приятел при нужда. Нека това бъдат близки, роднини или приятели, които детето вижда във Вашето обкръжение. Детето трябва да знае, че ако някога се наложи да изпратите друг, например защото сте попаднали в задръстване или са Ви задържали на работа, то Вие задължително ще изпратите някой от тези хора и не бива да се доверява на никой извън този списък, който твърди, че е „Ваш приятел”.
• Обсъдете с детето кои места са неприемливи, когато е само – конкретни места, на които не бива да ходи или определен периметър, в който да остане, когато играе навън.
• Създайте тайна парола, която само Вие и детето знаете, в случай, че се наложи детето да Ви сигнализира за опасност по разбираем единствено за Вас начин или за да провери, дали наистина Вие сте изпратили някой да го вземе (ако по някаква причина се наложи да нарушите границите на списъка с доверени хора).
• Учете детето, че не бива да споделя лична информация с непознати, нито на живо, нито по телефона, нито онлайн. И ясно задайте параметрите на това, което включвате в понятието „лична информация”. Обичайно тя обхваща – трите имена, имена на родителите, адрес, месторабота, училище, в което учи или дори конкретни места, които рутинно посещава.
• Много важно е да обясним на детето, че не всеки, който се усмихва, прави подаръци или споделя лична информация за себе си и се държи приятелски заслужава доверие. На практика, често хората с лоши намерения изглеждат „много мили”. Важно е да направим това особено внимателно, за да не всяваме паника и да не убеждаваме детето, че светът изначално е едно лошо и опасно място.
• Учете детето да вика, да бяга, да търси помощ.

Важно допълнение: Макар често да се притесняваме от потенциалната опасност, идваща от непознати, проучванията в световен мащаб все по-категорично показват, че голяма част от насилието, извършвано над деца всъщност се случва в „кръга на доверие” – хора, които родителите считат за близки, приятели или просто отговорни и доверени личности като учители или родители на познати деца. Затова е важно да възпитаваме в децата осъзнатост към всяко поведение или действие, което прекрачва техните граници и никога да не подценяваме тяхното притеснение от друг човек. Важно е децата да знаят, че могат да споделят с нас всичко и ние винаги ще бъдем там, за да ги защитим.

Ами ако се загубя?

Колкото и да сме внимателни, не е невъзможно да се разсеем, детето да се откъсне от ръката ни, да се отдалечи незабелязано или да се загуби по пътя към вкъщи. В тези сутуации са важни няколко неща:

• Уточнете и тренирайте реакции в съответните ситуации. Например: ако се изгубя в магазина, оставам там, където съм и чакам мама да ме намери.
• Уверете се, че детето знае поне някава част от идентификационните си данни – имената, си, имена на родителите, адрес, телефон. И тъй като под стрес децата могат да забравят тази информация – помислете за начин, по който тези данни могат да бъдат носени в детето – пришити към дрешка, в чантичка, в гривна или друг обект, който винаги е с детето.
• Тренирайте способността за ориентация преди да започнете да пускате детето само навън.

Независимо от рисковете и ситуациите, Вашият най-ценен инструмент е доверието!

Без значение на какво искаме да научим детето или от какво целим да го предпазим – основата на всяка следваща стъпка винаги е доверието. Детето трябва да знае, че може да ни сподели всичко и ние ще бъдем там за него. Трябва да може да се чувства в безопасност с нас и да знае, че ние винаги ще застенем зад него и ще го защитим. Не бива да се страхува, да бъде осмивано, унижавано, неглижирано заради любопитството, интереса, приживяванията или притесненията си. Много важно е да научим децата, че не бива да имат тайни от нас, когато се касае до нещо, което ги притеснява. Особено в ранна възраст, доверителната връзка родител-дете е неприкосновена и детето трябва да знае, че всеки призив от страна на друг възрастен (или връстник) „да не казваме на мама и тате” или „да си остане между нас, това е наша тайна” е сигнал за опасност. Затова е важно у дома също да бъдем внимателни с подобни послания от страна на мама, която ще купи играчката, за която тате не е съгласен „без да му казваме” или от страна на баба, която ще разреши още малко шоколад „без мама и тате да видят”.

Още няколко важни неща:

• Децата учат през играта и повторенията, не през сухите обяснения – наблегнете над разиграването на реални ситуации, с кратки и ясни инструкции, а не над сложните описания и „страшните последици”.
• Четете заедно книги по темата – силно препоръчвам книгите „Какво да правим ако” – написани на прекрасен достъпен език за деца и родители и даващи ценни и разбираеми ресурси и подходи за справяне с различни ситуации.
• Не подценявайте детското любопитство и интерес, нито детските тревоги – ако детето има нуждата да постави някаква тема, ако настоятелно задава въпроси (или пък усещате, че се притеснява да го направи) – обърнете внимание! Там, където децата се чувстват притеснени и неуверени да споделят с родителите си, възникват най-много потенциални рискове. Разбира се, има теми, които в процеса на порастване децата ще имат нужда да изследват изън рамката на семейството, но усещането, че винаги могат да се обърнат към нас, дали поради любопитство или поради реално възникнал проблем, е едно усещане на сигурност, което градим от съвсем ранна възраст и постоянно надграждаме.
• Бъдете честни с деца, когато разговаряте с тях. Не омаловажавайте въпросите и мнението им. Не ги заливайте с прекомено много информация и не се опитвайте да ги уплашите, просто, за да ги защитите. Просто казвайте истината – смилаема, адекватна за възрастта, но истина. Това е основата на Вашата доверителна връзка с тях.
• Показвайте на децата, че може да не сте съгласни с нещо, да не го харесвате, но въпреки това сте там, за да ги чуете, разберете и подкрепите. Острата и първосигнална осъдителна реакция на родителя често е в основата на страха детето да споделя, особено когато се намира в трудна ситуация. Недоброжелателите често си служат със страха на децата от родителите. Ако с поведението си родителят също подхранва този страх, детето няма да има на кого да сподели, ако изпадне в беда.
• Гласувайте адекватно доверие на децата си. В опит да ги предпазят, много родители прекомерно ограничават децата си. В определен етап от тяхното развитие това може да изглежда като добра защита, но в дългосрочен план насажда напрежение, неувереност и гняв в децата. Желание да се разбунтуват, да се докажат, да опитат да направят забраненото на всяка цена. Затова децата трябва да имат предизвикателства, разумни граници, но и свобода, които постепенно разширяват своите периметри. По този начин градим в тях увереност, отговорност, натрупва се социален опит и се развиват и тренират действителни умения за преценка, отговорност и адекватно поведение.

Животът е пълен с възможности и рискове. Не можем да предвидим или да се предпазим от всичко, затова е много важно да се погрижим за здравословния баланс между грижата за безопасността и грижата за увереността в децата ни и любовта към живота. Затова, ако като родители се чувстваме силно тревожни по някоя от горепосочените теми, е важно да обърнем лично внимание на нея и на себе си, за да бъдем стабилни и устойчиви в подкрепата и насоките към децата си.

С обич,

В.