болезнена привързаност

Болезнена привързаност – или защо детето не иска да пусне мама?

Всички майки помним онзи първи трепет, когато малкото същество, на което сме дали живот, се сгуши в нас. Това усещане невинаги се появява с раждането на детето. Особено ако бременността, раждането или възстановителният процес са били изпълнени с неприятни, твърде емоционални или стресови фактори. Все пак обаче всяка майка копнее да усети онази неповторима и неразривна връзка с детето си. За много от любящите и всеотдайни майки обаче настъпва онзи момент, в който осъзнават, че не могат да се отделят от своето дете дори за миг. Макар и вече стабилно захранено с твърда храна, самостоятелно ходещо, дори често с придобити хигиенни навици, детето е болезнено привързано към мама. Плаче, хленчи, тръшка се, отказва да прави каквото и да било, ако мама не е до него. Изисква постоянно внимание и енергия и ако не ги получи незабавно, провокира с непослушание или агресия. Връща се назад към „бебешкото поведение”, боледува често, отказва да посещава ясла или градина, отказва да спи само. Отказва да се отдели. В тези случаи често говорим за болезнената привързаност и в следващите редове ще разгледаме някои от основните фактори за нейното възникване.

Още с раждането си децата са изцяло зависими от друг възрастен. Най-често това е мама и именно тогава детското развитие е най-пълноценно. Инстинктите, безграничната обич, всеотдайност и грижа на майката са основен факор за оцеляването и развитието на здраво и щастливо дете. Но детето пораства и настъпват така необходимите и важни периоди на сепарация, които с годините ще го превръщат в зряла и самостоятелна личност. При някои деца обаче тези периоди са възпрепятствани и макар родителите да желаят съзнателно да ги подкрепят, невинаги знаят как да го направят. И логично тук възниква въпросът: защо детето не иска да пусне мама?

  1. Детето си е такова

Изледванията показват, че такова нещо като „трудно дете” наистина има. Всеки човек се ражда със свои лични характеристики и предразположености (част от които причисляваме към темперамента, например). Те влияят на начина, по който този човек ще се развива в разлините етапи от живота си, по който ще изгражда връзки с хората около себе си и със самия живот. Тези фактори обаче в огромна степен зависят от средата, в която детето расте и се дооформят чрез нея. Децата, които са по-чувствителни, с по-труден темперамент или по-буйни често не срещат нужното разбиране от родителите си, тъй като по-бързо изчерпват техните ресурси и не отговарят на очакванията им. Ако обаче към тези деца се подходи с нужното разбира, подкрепа и любов, те могат да развият своите силни страни и да компенсират своята „трудност”.

В тази връзка е важно да отбележим, че има деца, които наистина се отделят по-трудно от родителите си. По-трудно преодоляват разделите, по-чувствителни и плахи са и това прави привикването към промени, нови навици и самостоятеност по-трудоемко и за родителите, и за детето. Важно е обаче да знаем, че тези особености на детския характер не е задължително да се запазят и в зряла възраст.

Тук от водещо значение е да разпознаем сигналите на личността и да бъдем информирани как да подкрепим детето и родителите адекватно, за да постигнат най-доброто, на което са способни.

  1. Свръхопека

Всяка любяща и грижовна майка знае, че границата между разумната и прекомерната грижа за детето е особено тънка. Най-вече в ранна възраст, когато децата изцяло зависят от нашите грижи. В желанието си да им дадем всичко, често пропускаме да забелижим кога даваме прекомерно много. Затова е безценно важно да сме информирани за различните етапи на развитие на детето, конфликтите, които настъпват във всеки един от тях, показателите за тези процеси и адекватните начини за реакция. За да знаем кога е уместно да се намесваме и кога да даваме свобода. За да умеем да поставяме здравословни граници и да подкрепяме плавно процеса по придобиване на самостоятелност. Свръхгрижата и свръхконтролът са също толкова вредни в процеса на отлеждане и възпитание на детето, колкото и липсата на грижа и внимание. Балансът е от ключово значение за здравата детска психика и за максимално лесното преминаване през всяка криза на израстване.

  1. Родителска вина и компенсаторни механизми

Майчинството и чувството за вина вървят ръка за ръка. Майките винаги се тревожат дали са дали достатъчно, дали не са били твърде строги, дали не са пропуснали нещо важно. Това ни прави толкова ефективни и всеотдайни, но и ни изтощава безкрайно. Особено когато имаме проблем със себеоценката и личните си граници. Ако мама не съумее да се погрижи за себе си и да презареди ресурсите си, те в един момент се изчерпват и напълно логично мама губи самообладание – може да се развика, да накаже, да реагира ненужно грубо и след това да се почувства виновна и да попадне в капана на компенсацията. Тогава мама се старае да заслужи прошката на детето, да се реваншира, да докаже, че е „добра” и отново нарушава границите и правилата, които сама е поставила, а това обърква детето и често го възпитава да бъде неосъзнато манипулативно.

Подобни компенсаторни механизми откриваме при майките, които са имали трудно раждане, бременност или следродитлен период. Те могат да се чувстват виновни, че не са дали най-доброто от себе си на своето дете, не оценяват колко много дават всъщност, имат свръхочаквания и са свръхкритични към себе си, което води до това, че се опитват да „наваксат” пропуснатото, да „компенсират” детето и го обсипват с грижи и внимание повече отколкото е необходимо. Пропускат сигналите за сепарация и създават предпоставки за болезнена привързаност.

Ето защо е важно винаги първо да работим върху себе си!

  1. Родителски комплекси и страхове

Децата са огледала и лечители на своите родители. Те изваждат на повърхността всички наши болки и откликват на всичките ни страхове. Ако мама се бои твърде много, че детето пораства и се отделя от нея. Ако се чувства безполезна, нещастна или изгубила смисъл без него до себе си. Ако съизмерява себе си и своята стойност единствено с грижата за него. Ако се опитва да избяга от себе си в ролята на майка, която няма време да мисли за своя собствен живот, детето усеща тази болезнена потребност и откликва на нея. Тогава болезнената привързаност звучи така „мамо, спокойно, аз съм тук и няма да те пусна, защото ти се нужадеш от мен”.

  1. Травматично преживяване

Децата са силни, но и много чувствителни същества. Всяко събитие и преживяване може да се отрази дълбоко върху тях. Така например, ако детето е станало свидетел на конфликти у дома, ако е било рано отделено от мама поради здравословен проблем или заради ранно връщане на работа. Ако е преживяло неприятна ситуация с детегледачката или възпитателката в яслата или градина или пък просто преминава през труден момент – зъби, боледувания, кризи на растежа, то може да реагира със свръх привързаност към мама. Защото мама е дом, утеха, закрила, сигурност.

В тези моменти е важно да изолираме потенциалната причина и да работим върху нея ( в комбинация с останалите причини, ако има такива). Важно е да не насилваме детето, но и да поставим ясни граници и да съхраним своите ресурси. Както казахме, те не са безкрайни, ако ги изчерпим твърде бързо е възможно да навредим на процеса, вместо да си помогнем.

  1. Конфликт на родителски модели

Ролите на мама и татко са различни и в това е най-големият потенциал на съвместното родителство. Тези различния обаче често стават повод за дълбоки конфликти и разриви в семейните отношения, особено ако възрастните не си дават сметка колко важно е да имат общи принципи, балансиран и последователен подход към детето. Такива конфликти нараняват детето, отнемат му най-важното – усещането за сигурност. В тези моменти детето стопира своето развитие и пренасочва целия си ресурс в процеса по самозащита. А един от най-ефективните инструменти за това е емоционалната манипулация. Тогава детето лесно се учи кой е „силният” и кой „слабият” родител и кого може да подчини със своите сълзи или агресия. А връзката родител-дете започва да се подчинява на законите на болезнената привързаност.

Като родители ние често се движим по тънки граници. Кое да позволим и кое не. Кое е опасно и кое полезно. Кои рискове са допустими. Кои правила са адекватни и кои прекалени. Да наказваме ли, кога, как, колко. Кога да окажем подкрепа и кога да дадем пространство за самостоятелност. Сложността на тези избори и процеси произтича от много фактори – индивидуалните ососбености на детето и семейството, нашата неопитност и неспособност да „прочетем” всички детски мисли, чувства и потребности, а също така и собствените ни страхове. Страхът да не сгрешим, да не пропуснем нещо, да не се случи нещо лошо, да не травмираме детето или дори да не изгубим себе си в родителството. Ето защо е важно пътят към детето винаги да минава през нас – през нашата осъзнатост, самопознание, преработка и израстване.

Ако се нуждаете от подкрепа, аз съм тук!

С обич,

В.