Защо детското щастие започва от мама и татко

В свят на непрестанна надпревара по развитие, постижения, успехи, често измервани чрез външни показатели като социален престиж, материални придобивки и статус, съвременните родители повече от всякога се стремят да възпитат в децата си онези качества, които ще ги направят конкурентноспособни не само на пазара на труда, но и на пазара а живота, като цяло. Посредствено или не, все повече сме ориентирани към постигане и притежание, отколкото към изживяване. Ако обаче спрем, във вихрушката на съвременния хаос, и се запитаме защо копнеем децата ни да бъдат умни, успешни, добре образовани, със широк спектър от знания и умения, то вероятно най-искреният отговор би бил: за да са щастливи. Онова, което ние често търсим в поредното притежание или постижение е именно щастието. Желанието да се почувстваме стойностни, удовлетворени и на място в света и собствения си живот. И именно това е едно от най-ценните умения, които можем да предадем на децата си. Неслучайно казвам умение – защото щастието е именно това – умение. Или по-скоро комплекс от умения. То е резултат от редица практики, навици и характеристики, които могат да бъдат възпитани така, както всяко друго умение. За да положим стабилни основи на това умение преди всичко е нужно да откроим като съществена ценност и да осъзнаем, че както редица други неща в живота на детето, детското щастие започва със щастието на мама и татко. А защо е така и кои са факторите, които трябва да имаме предвид, когато говорим за щастливо и ползотворно детско развитие, ще обсъдим в следващите редове.

1. Детето е огледало.

Свикнали сме да чуваме, че детето учи чрез имитация – несъзнателно преповтаряне на онова, което вижда и чува около себе си, което формира определени модели на поведение, влияещи върху начина, по който детето ще се учи да възприема, разбира и да се свързва със света около себе си през целия си живот. Имитацията сама по себе си представлява процес на отражение. Точно както огледалото успява да извади на показ всичко онова, което харесваме или пък не в себе си, детето също отразява своите родители. Ключовото тук обаче е, че то отразява не само нашето външно поведение, но и вътрешния ни свят. Ето защо, често когато родител сподели, че детето му има много страхове, често боледува, прекалено привързано е и не може да се отдели или има проблемни поведенчески прояви, първото нещо, което правя е да попитам родителя как се чувства той и заедно да изследваме не само неговите външни реакции към детето, но и неговите емоции, нагласи и вътрешни преживявания.

Като родители ние често се боим да си позволим да бъдем уязвими. Опитваме се да предпазим детето от онези свои вътрешни емоции и процеси, които считаме, че биха го наранили, като това да види мама уморена или разплакана или да научи, че понякога мама просто има нужда да остане малко сама в тишина. Подобно прикриване изисква огромна енергия и води до бързо повишаване на вътрешпното ни напрежение, което детето усеща не само в енергията, която излъчваме, но и в невербалните ни промени – изражение, интонация, ритъм на обичайни действия. В някои случаи тази ескалация на напрежение води до това да „си го изкараме на детето”, а в други успяваме да удържим напрежението. Във втория случай родителите често остават изненадани да научат, че макар привидно да са запазили спокойствие, детето все пак е усетило и се е повлияло от тяхното емоционално състояние.

Затова и често напомням, че когато родителите не са щастливи, няма как децата да бъдат напълно щастливи. Защото те винаги ще долавят и ще отразяват нашите болки, страхове, вътрешни и външни конфликти.

2. Детето е лоялно

Защо децата са така свързани с нас и отразяват всичко? Нарича се лоялност. Един от основните закони в семейната система. В днешното индивидуалистично общество, в което живеем, често вярваме, че ние можем да бъдем център на света. И макар да сме в огромна степен отговорни и свободни да избираме и градим живота си по свои начин, ние все пак не сме изцяло самостоятелни. Всеки от нас принадлежи към една по-голяма система и се подчинява на нейните закони. Лоялността към системата е една от най-могъщите притегателни сили, която ни държи свързани с нашата система и ангажирани с разрешаването на всички онези въпроси, които са се зародили в нея. Те може да се появили много преди самите нас, но като част от системата ние носим отговорност за тяхното разрешаване. Тази лоялност намира израз в прехвърляне на житейски и поведенчески модели, травми и дори емоции от поколение в поколение докато въпросите, на които те се явяват симптом не открият своето разрешение. Така ние, като родители се превръщаме в проводник не само на потенциала, наследен от хората преди нас, но и на въпросите, които не са намерили решение преди нас и чрез които нашата система търси ново поле и ново ниво на развитие. Така, чрез лоялността към системата и особено към наште родители, ние оставаме силно свързани с техните съдби, болки и ресурси.

Именно поради тази причина, когато имаме необясним поведенчески, здравословен или психоемоционален проблем при детето, част от решаването на ситуацията неминуемо минава през детско-родителската лоялност – какво съпреживява детето, както е останало неразрешено, към какво иска да привлече вниманието ни. Проблемите на децата често са симптом на проблем в системата. Защото децата, са не само бъдещето на всяка система, но и най-чувствителната ѝ част, която неминуемо получава внимание, когато сигнализира за проблем.

3. Щастието е въпрос на модели

Всички процеси, които описахме до момента се случват посдъзнателно. Човек може да прекара целия си живот в капаните на нерешни въпроси и чужди модели, които е възприел като свои и да действа от тяхна позиция без изобщо да подозира. Затова и нашата отговорност като родители е толкова голяма да работим върху себе си, върху своята осъзнатост, да не пренебрегваме своите лични предизвикателства, потребности и развитие. Ако ние сме възприели определени негативни установки спрямо живота и се движим спрямо тях, то е много вероятно децата ни да приемат именно тези модели като свои. Защото децата възприемат всичко, което ние, родителите им дадем, като правилно и добро. Те ни имат пълно доверие. Ако, например, мама казва, че мъжете са ужасни, защото бракът ѝ с татко се е провалил, то няма как в малката ѝ дъщеря да не се прокрадне недоверие към мъжете, а в сина ѝ – неувереност към себе си и собствената роля. Ако татко казва, че мрази работата си, въпреки че през целия си живот е учил толкова много, то няма защо да се изненадваме, когато децата поставят под въпрос смисъла на образованието и мотивацията да се развиват. Ако мама и татко живеят подчинени на разбирането, че живота е несправедлив, изпълнен с болка или че щастието им не зависи от тях, то трудно биха могли да възпитат деца, които имат позитивни нагласи към живота и се отнасят с отговорност към себе си и своя път.

4. Конфликт на щастие

Често си мислим, че най-жестокото преживяване за едно дете е да му откажем нещо (да играем с него, когато се чувстваме зле или да му купим нова играчка), да му споделим истина, която няма да му хареса (например, че мама и татко се разделят) или да покажем емоциите си пред него (като се разплачем, когато нещо ни е разстроило). Истината обаче, че една от най-големите негативни травми за едно дете е травмата на вътрешния конфликт. Тя се случва тогава, когато онова, което казваме и онова, което правим си противоречат. Защото децата са страшно умни и интуитивни същества с изключително развито чувство за справедливост. Ако мама е нервна, но казва, че нищо ѝ няма, това пречи на детето да изгради реална представа за емоционалния свят, потребностите на човека и естественото поведение и реакции в отделните ситуации. Прави детето неадаптивно, обърква го и го изолира. Ако мама и татко изливат гнева си един към друг чрез детето, например когато са разведени, в детето настъпва дълбок вътрешен конфликт: кой е добър и кого да обичам? Въпрос, на който детето не може да си отговори и това е изключително болезнено за него, защото детето е свързано и принадлежи еднакво и на двамата си родители. Ако у дома мама и татко проверяват джобовете на детето за скрити цигари и ежедневно четата лекции колко е вредно пушенето, но те пушат, то в детето възниква вътрешен конфликт на недоверение, неуважение към авторитета и към детско-родителската свързаност.

Всичко това насочва нас, родителите към осъзнатостта, че ако искаме да отгледаме щастливо, осъзнато и отговорно дете, то трябва да започнем от своята вътрешна хармония, отговаряйки си искрено на въпроси като: Това, което правя в синхрон ли е с това, което мисля, чувствам и казвам? Уважам ли себе си така, както бих искал да ме уважава моето дете? Вярвам ли в това, на което уча детето си? Спазвам ли собствените си правила?

5. Първо сигурност, после щастие

Нуждата от сигурност е водеща човешка потребност. Особено при децата, които изцяло разчитат на своите родители, за да осигурят оцеляването им и да възпитат необходимите за това умения в тях. Когато детето расте в среда на конфликти – вътрешни и междуличностни, когато е заобиколено от нефункционални модели на живот, в които липсва щастие, висш смисъл, мотив за себеразвитие и израстване, отговорност към собствения живот и този на другите, децата се чувстват несигурни. Когато един човек се чувства несигурен на базово ниво, тогава се активират неговите защитни механизми и развитието се забавя. Какво означава това?

На първо място, че развитието на на нашето дете може да се забави – наблюдаваме регреси, поведенчески проблеми, трудности в адаптацията и в придобиването на умения за самостоятелност, агресивност, чувствителност, плачливост, прилепчивост и т.н.

На второ място ориентирането към външни цели, по-висши спрямо елементарното оцеляване на човека, става трудно, дори невъзможно. Защото изучаването на света изисква на първо място доверие, че той е добро място.

Ето защо, за да върви развитието на Вашето дете хармонично, за да расте с отворено за живот, знание и щастие сърце, то трябва на пъро място да се чувства сигурно, защитено и обичано в своята среда.

6. Щастието е преди всичко лична отговорност

Както споменахме в началото, щастието е комплекс от умения, които могат да бъдат възпитани успешно във всяка възраст. В основата на възпитанието на всяко умение стои осъзнаването за личната ни отговорност към самите нас. Ако самите ние сме ориентирани към намиранеро или получаването на щастие вън от нас, то логично възприемаме този модел на предаване към собствените си деца. Учим ги да търсят вън от себе си, да се доказват без да осъзнават и ценят личната си стойност, да са в състояние на вечно препускане към бъдещето, към следващата цел, към утрешния ден, вместо да умеят да се наслаждават и да изживяват момента. Да разчитат на мнението и оценката на друг и по този начин да прехвърлят отговорността за себе си, вместо да бъдат творци на собствения си живот, водени от мотива за създаване на по-висока стойност, в която искерено вярват!

За да порасне един човек с разбирането, че щастието му е негова отговорност, то той има нужда от съответния пример за това. Ако у дома мама все се оплаква, че никой не я разбира, но самата тя отказва да промени каквото и да е в живота си, за да се чувства по-добре, то детето остава с впечатлението, че щастието на мама зависи от другите, а не от самата нея. Какво можем да очакваме тогава – дете, което израства с разбирането, че друг е отговорен за неговото щастие или пък че то носи отговорността за щастието на другите. Същото се случва и ако мама и татко скачат всеки път, когато детето преживява някакво недоволство или разочарование, в опит да го освободят от товара, да го предпазят от всичко, да го „спасят” от живота, да свършат неговата работа, да го освободят от скуката или предизвикателствата. Всичко това е стабилна основа за създаване на нефункционални междуличностни отношения, връзки, семейства, за самосаботаж на личното развитие и просперитет и т.н.

Щастието има много лица. За всеки от нас то е различно, но винаги има една и съща начална точка – самите ние. Щастието се ражда там, където човек прави осъзнато своите лични избори, поема отговорност, приема нещата, които не може да промени и работи отдадено в името на нещо, по-голямо от самия него. Умението за щастие се възпитава и колкото по-централно място му дадем в системата на ценностите и моделите, които предаваме на децата си, толкова повече ще израстват и те, и ние в потока на живота.

С обич,

В.