Децата и благодарността. Няколко стъпки към възпитанието на благодарни деца.
„Мамо благодаря ти за палачинките!” „Мамо, благодаря ти, че ми сготви леща, толкова обичам!” „Мамо, благодаря ти, че ми прочете приказка!” „Тате, благодаря ти, че ни заведе в зоопарка.” „Тате, хубаво ми е да ме люлееш, благодаря ти!”
Кой родител не мечтае да чуе от детето си „Благодаря ти!”? Най-малкото, за да се почувства по-уверен във вихрушката от непрестанни въпроси. За да си отдъхне поне за миг, че е на прав път. За да си прости за детските сълзи, дори когато те изобщо не зависят от него. Или просто да се почувства достатъчен.
Но това понякога е доста трудно. Докато децата са малки, те трудно могат да изразят благодарност така, както ние, възрастните, сме свикнали да я разбираме. Дори днес е спорно колко от нас, наистина я разбират. А когато децата станат по-големи, навлизат в нови „фази” и родителят често се оказва „лошият” в приказката, макар да дава всичко от себе си.
Кога и как можем да очакваме прояви на благодарност при децата и как да ги възпитаме в нейната ценност?
Доре е да знаем, че децата се раждат „егоисти”. Не в онзи груб и жесток смисъл, който сме свикнали да влагаме в това определение, но все пак. Едва ли има родител, който да не го забелязал. Всъщност детският егоцентризъм е абсолютно нормален период в развитието на детето, защото той му гарантира фокус върху неговото оцеляване и развитие.
Малките деца обичат чрез получаване. Иначе казано, „обичат ни” когато им купуваме сладолед и ни „мразят” когато отказваме да го правим. Често родителят, който чува подобни изрази от детето си, ги приема за равностойни на тези, изречени от зрелия човек. Но зад тях стои съвсем друга емоционалност и смисъл. Както казахме, малките деца са егоцентрични. Те живеят с усещането, че са всичко и че светът им принадлежи, поради своята дълбока свързаност с него. Достатъчно е да погледнем едно дете на годинка, което изпада в състояние на гневен плач когато нещо бъде взето от ръката му или пък не получи онова, към което посяга. Малките деца измерват любовта чрез това, което получават от околните и полюсите на тази любов често и светкавично се менят, а родителите остават с усещането, че детето им е нахално, егоистично и „няма да стане човек от него”.
Това поражда в родителя гняв. От една страна той се чувства виновен, че не дава достатъчно, че не е сигурен, дали не греши някъде, а когато тази вина го изтощи до краен предел и се включат защитните му механизми, вината се трансформира в гняв, насочен срещу детето. То става „лошо” и „неблагодарно”.
Благодарността върви ръка за ръка с любовта. Това са дълбоки процеси започващи вътре в нас, които обаче имат и външна насоченост. Да обичаш някой друг значи първо да обичаш и да приемаш себе си и второ – да приемаш другия и да си готов осъзнато да служиш на неговото развитие. Детската любов в ранна възраст е повече любов на зависимост, която постепенно се трансформира. Детето зависи от нас, то следва своя инстинкт, който му казва, че има непрестанна нужда от задоволяване на потребностите си, за да оцелее. Това не е осъзната любов, още по-малко такава, която човек избира сам.
Благодарността е сходен процес. Той започва със смирение, приемане и осъзнатост на себе си, на света такъв, какъвто е и на осъзнато насочване на енергията към това да преизпълваме себе си с любов, черпейки от това, което животът ни дава и на свой ред да връщаме тази любов в потока на живота.
Любовта и благодарността така, както ги разбираме ние, възрастните, се проявяват в детския свят едва към 8-9 годишна възраст, когато детето съзрява достатъчно, за да направи необходимия пренос от себе си към другия. На този етап детето вече изпитва удовлетворение и радост не само да получава, но и да дава на другия. То започва ясно да разпознава вътрешното удовлетворение от това да дадеш нещо на другия, да помогнеш на другия и да зарадваш другия и изпитва и вътрешната потребност да го прави. Детето става много по-активен участник в социалното и емоционалното взаимодействие между хората и разбира се, смисълът, влаган в „обичам те” и „благодаря” се променя.
Значи ли това, че децата до тази възраст не могат да казват тези вълшебни думички? О, не, изобщо! Разбира се, че могат, но те са по-скоро част от общоприетите правила на общуване, които детето заучава чрез личния пример и имитацията на околните. Затова е важно в ранна възраст родителят да не очаква от детето прекомерна зрялост по тези въпроси, да не се ядосва и сърди, когато детето непрестанно сменя „полюсите” на отношение към околните и да постави стабилни основи на осъзнатата обич и благодарност. Защото на 8-9 години децата не стават обичащи и благодарни изведнъж. Те просто започват да прилагат осъзнато онова, на което сме ги научили, на базата на здравата връзка със себе си и с нас, като техни най-близки хора.
И тук логично следва да уточним въпроса: как да възпитаме малкото дете да бъде благодарен и любящ възрастен? Ето няколко основни опорни точки за това:
- Личният пример на Благодарния възрастен.
Зад всичко, което касае развитието и възпитанието на едно дете стои на първо място личният пример. Първите прояви на любов и благодарност детето вижда у дома. Ако мама и татко не се отнасят с достатъчно уважение към себе си и един към друг, ако те са груби или егоистични към околните, то детето няма да има позитивен пример, от които да се учи. И тук е много важно да уточним, че този личен пример обхваща не само редовната употреба на думички като „благодаря”, „моля”, „обичам те” и т.н., но и наситеността на тези думички с искрена енергия. Децата са изключително интуитивни и усещат лицемерието и конфликта между вътрешната нагласа на човека и външното му поведение. Липсата на синхрон поражда конфликт в детето, който впоследствие придобива поведенчески измерения.
- Приучаване към ред, правила и възлагане на отговорности.
Благодарността и любовта са пряко свързани с отговорността. Отговорността както на лично, така и на социално ниво – уважение към общите правила, към границите на другия, към възложените задачи, чрез които всеки става значима част от общността. Отговорностите изграждат личността и позволяват на детето да разбере само по себе си какво означава благодарност и удовлетворение от това да направиш нещо и да бъдеш част от нещо, по-голямо от теб. Отговорностите помагат на детето да разбере, че всяко поведение носи резултат, има последствия. Днес много родители се тревожат, че отглеждат безотговорни и неблагодарни тинейджъри и докато тази възраст е наситена с предизвикателства, липсата на възложени отговорности и възпитание към труд от ранно детство благоприятства за израстването на млади хора без уважение към околните, без способност за осъзнато развитие и принос. А това е общ проблем! И тук не става дума да товарим детето с непосилни за възрастта му задачи, а да му позволяваме да участва активно в ежедневните дейности, да бъдем последователни в правилата и изискванията си към него, да отбелязваме постиженията му и да не го лишаваме от богата опитност на последствията, дори когато те са негативни и предизвиктва недоволство у него.
- Стабилност в отношението.
За да разбере детето с времето нюансите на любовта и благодарността, то трябва да може да наблюдава процесите по тяхното формиране, които остават непокътнати от родителските настроения. Ако детето бива хвалено и награждавано за нещо само когато родителят е в добро настроение и хокано, когато родителят е имал тежък ден, то трудно ще направи адекватен преход към дълбоката стойност на благодарността и на свой ред тя ще бъде обвързана с моментно настроение и благосклонност. А един човек или е благодарен или не е. Благодарният човек е благодарен и в слънцето, и в бурите, защото и двете имат стойност и това го изгражда като стабилна, здрава и творяща стойност личност. В тази връзка, винаги е добре да благодарим на детето, когато е направило нещо. Не можеш да дадеш от себе си нещо, ако сам не си го получавал!
Това не означава да хвалим и награждаваме непрестанно, това не е добра идея. Но чистата, неподправена благодарност от родителя е от първостепенно значение. Точно толкова, колкото и безусловната любов и приемане.
- Ангажиране на вниманието на детето с нещо по-голямо от самото него.
Точно както при домашните задачи, с възрастта детето трябва да се учи да поема отговорност и да проявява внимание и към други неща – хора, житовни, природа. Фокусът, за разлика от този при обичайните ежедневни задълженията, трябва да бъде поставен върху благото, което правим за някого – да нахраним животно, да полеем цвете, което има нужда от вода, да помогнем на другарче, да изненадаме мама… Тук акцентът е върху личността, а не просто върху изпълнението на задачата. Детето вижда как го правим ние, а ние го учим, обясняваме и предаваме своята философия и стъпка по стъпка поливаме коренчетата на личността, способна да мисли и за другиго, отвъд себе си.
- Правилна мотивация
Ако възпитаваме детето единствено посредством наради и наказания ще изградим личност, зависима от тези външни стимули. Личност без вътрешна осъзнатост, без ориентация към стойност, без способност от истинско удовлетворение от това просто да бъдеш. А без тази осъзнатост, благодарността и любовта трудно ще пуснат корени. Детето има нужда да получава подкрепа, а не оценка. Неговият водещ стимул, макар и съвсем неосъзнат, е да се учи, да бъде част от общността, да опитва, да имитира, да помага. Достатъчно е да му дадем свободата да го прави и да подкрепим процеса с нужното време и търпение. Достатъчно е да вярваме в него, когато му е трудно и се колебае. Да отбелязваме всяко малко постижение, за да се научи то самото да вижда постиженията си и взаимовръзката между положено усилие и постигнат резултат. В ранното си детство децата не са ориентирани към постигане на резултати, за разлика от нас, родителите. Но това постепенно се променя и ако ние помогнем на детето да изгради самооценка, базирана не върху отделни постижения, а върху труда, постоянството, търпението, грижата и любовта, с която работи, то ще се превърне в творец на живота си, а не в бездушен, неудовлетворен слуга.
- Емоционална свобода.
Един от най-важните инструменти на човека е способността да познава и да борави с емоциите си. Способността да разпознаваш своите чувства, причините за тях и начините, по който да ги преработваш адекватно ти дава възможност да се свързваш и с другите на едно дълбоко и стойностно ниво. Да бъдеш подкрепа за себе си и за другия. Да избягваш клопките на нездравословните отношения и игрички. Да бъдеш проактивен в собственото си развитие и да създаваш развиващи се „дишащи” отношения.
Да научим детето да разпознава и да изразява чувствата си е първата стъпка към това да го научим да цени и уважава и себе си, и другите. А това е пряко свързано със способността му да обича и да бъде благодарно.
За тази цел у дома не бива да има „забранени емоции”. На детето трябва да се говори открито, при всеки повод, както за неговите чувства, така и за тези на другите. Ако детето види мама да плаче, тя не бива да отрича и да го заблуждава. Тя трябва да му обясни на достъпен език, че се чувства тъжна и понякога, когато са тъжни, хората плачат. Защото, ако мама крие, детето усеща, но не разбира какво точно усеща. То трупа в себе си непреработено напрежение, което на свой ред го товари и го лишава от възможността да натрупа полезна опитност как да реагира в съответни ситуации, как да разчита на себе си и другите. Важно е също така детето да бъде възпитавано в това да разграничава емоция от поведение. Например, когато детето е ядосано и казва груби думи или иска да удари някого е важно да го научим, че гневът е нещо нормално, но трябва да намерим правилен начин да го изразим. Защото имаш право да си гневен, но нямаш право да си груб. Това разграничение детето трябва да се научи в един момент да прави само, ако искаме да бъде отговорен и здравословно общуващ възрастен, който умее да владее и подкрепя себе си адекватно.
- Ритуали по благодарност.
Разбира се най-известният ритуал по благодарност е да казваме „благодаря” в подходящите ситуации. Детето първо се научава да използва тази дума, а на следващ етап, малко по малко, разширява обхвата на нейното значение. Разбира, че това не е просто дума. Ако едно дете не чува и не бъде учено да използва думи на учтивост, самата учтивост трудно ще намери място в живота му. А какво остава за онова, което стои зад нея.
На следващо място можем да създадем свои семейни традиции за благодарност. Например вечер, преди лягане, можем да отделяме по няколко минутки да обсъдим деня с детето и заедно да изброим за какво сме благодарни. Така постепенно насочваме детето да се фокусира върху стойностните неща в живота и да прави място за благодарността в деня, ума и сърцето си. Прекрасно е ако в тази традиция се включи цялото семейство, дори и само по определени поводи.
При по-големите деца можем да въведем дневник на благодарността, с който да създадем ритуал всяка вечер детето да изписва какво хубаво му се е случило през деня и за какво е благодарно. И разбира се, най-голям ефект това би имало, ако ние самите следваме този пример, защото с пособни малки стъпки човек бавно, но категорично променя не само навиците, но и убежденията си. Прави място за нови, положителни неща в живота си и всичко това не остава незабелязано от малкия човек.
- Да говорим за благодарността като нещо универсално.
Колкото по-голямо и осъзнато става детето, толкова по-сложни стават въпросите в главата му. Ако ние насочваме вниманието му към това да открива стойност във всяко преживяване, било то и негативно, ще му помогнем да възприеме философията на благодарността на едно основополагащо ниво в себе си, така ще възпитаме един отговорен и здравомислещ човек, който намира начини, а не оправдания, защото умее да съзира смисъл във всичко, да черпи ресурс от всяко изпитание и да се надгражда непрестанно.
Зрелият човек знае, че „всяка монета има две страни” и само от него зависи в какво ще избере да фокусира вниманието и ресурсите си – в разрухата или в градежа, в това да бъде жертва на обстоятелствата или съзидател на собствения си живот.
Децата възприемат тези убеждения от родителите си в огромна степен и именно те са първите стъпки по техния път на мислещи, удовлетворени и трансформиращи се личности, които допринасят и за другите или на такива, които винаги намират себе си в неизгодната позиция, лишени от избор, от поле на действие и от вяра и благодарност към себе си и към живота.
С обич и благодарност,
В.