Какво се случва с детето когато мама и татко се карат и как да му помогнем да преодолее ситуацията

Какво се случва с детето когато мама и татко се карат и как да му помогнем да преодолее ситуацията

Да Ви убеждавам, че конфликтите в семейството са вредни за всяко дете е точно толкова безсмислено, колкото би било да Ви убеждавам, че има голям риск за живота Ви, ако Ви ухапе отровна змия.

Факт е обаче, че и в най-щастливите и пълноценни семейства понякога възникват конфликти и невинаги имаме нужното търпение и баланс на духа, за да преминем през тях достатъчно зряло и отработено, така че да не създаваме сътресения в крехкия свят на малкото дете. Дали трябва да се чувстваме виновни за това? Често се случва точно това и то е нормално. Но вината не ни носи стойност и промяна. Тя само нагнетява напрежение и в нея рядко има потенциал за трансформация. Особено когат осе натрупа в големи количества. Отговорността обаче ни изправя лице в лице с ролята на Възрастния в нас и ни помага да бъдем осъзнати, търсещи и откриващи нови решения и методи за справяне с предизвикателствата в живота си и в отношенията си с нашето семейство. И това е единственият път за справяне с порочния кръг на конфликтите в семейството. Да се научим да се развивам като двойка, стъпвайки на конфликтните точки в отношенията ни, а не спъвайки се в тях, е един от най-стойностните подаръци, които можем да направим на себе си, на човека, когото обичаме и на нашето дете. И ние го заслужаваме напълно! Без значение колко безпомощни се чувстваме понякога в тъмните ъгли на своите задънени улички.

А какво се случва с детето, когато у дома често се повишава тон, родителите се критикуват взаимно или използват обидни думи? Списъкт от последтвия може да бъде безкраен, но следващите 3 точки ще Ви дадат ясна представа за техния обем, а след това ще обсъдим какво можем да направим за детето, станало свидетел на конфликт

  1. Детето губи усещане за сигурност

За малкото дете мама и татко са всичко. Дом. Закрила. Оцеляване. Вселена. Себе си. Колкото по-малко е детето, толкова повече то възприема себе си чрез своите родители. Буквално. И толкова по-зависмо се чувства то, в степен на оцеляване, от тяхото благополучие, хармония и грижи. Ние всички носим своите родители в себе си, но когато сме малки се припознаваме в тях особено силно.

Когато у дома има резки промени и особено когато има агресия, напрежение, гняв, болка, срах, детето усеща своя свят нестабилен. Точно така, както Вие бихте се почувствали, ако вашият дом бъде разтърсен от земетресение. Несигурно. С риск за живота Ви. Хаотични, в търсенето на изход, който сякаш не е по силите Ви. А този изход наистина не е по силите на малкото дете. Заплахата, страхът, болката са твърде голям товар за крехката детска душа, която е способна да усети нестабилността още преди своето раждане. Тялото на детето реагира с бурни промени в сърдечния ритъм, дишането, нивата на стресови хормони, които промени, особено ако се случват твърде често, могат да доведат до предразположеност към сърдечни, дихателни, бъбречни, неврологични и автоимунни заболявания. В душата си детето се чувства прекършено, губи вяра в себе си и в хората, на които единствено има доверие. Единствените му варианти за реакция често биват осъждани от гневните родители – детето започва да вдига шум, да тропа, крещи или пее в желанието да заглуши виковете, които чува. Или се свива в ъгъла, където може да се самонарани в пристъп на нервност или дори да се изпусне. Би могло да избяга в света на въображението, като стане трудно достъпно за комуникация и развитие, направи продължителен регрес в развитието си или пък придобие нови навици, сочещи висока степен на тревожност – гризане на нокти, хапане на устни, драскане, заекване. Можем да наблюдаваме редица поведенчески проблеми, без да си даваме сметка, че те са резултат от прежевян стрес – агресивни избухвания, отказ от учене, нервност, раздразнителност, плачливост, тръшкане, изолация и др. Когато светът ти се срутва пред очите ти единственото убежище оставаш самият ти, но когато си тврде крехък за тази роля можеш да се пречупиш за цял живот. А в момент на бурен конфликт родителите рядко си дават сметка за това. Дори са склонни да вярват, че малкото дете не разбира нищо от случващото се.

  1. Детето вини себе си

Децата могат да направят безкрайно много бели. Да правят хиляди пъти онова, за което сме ги помолили, предупредили, скарали сме се или дори сме ги наказали. Могат да се справят толкова добре с ролята на опърничеви саботьори и дразнители, че да ни убедят, че живеят, „за да ни правят напук”. Но това не означава, че те не изпитват вина. И докато в определени количества вината е проводник към формирането на отговорност и промяна, тя може да бъде и огромно, разрушително бреме за малкото дете, особено когато не касае неговите постъпки, а тези на родителите му. Когато родителите на детето се карат, осъзнато или не, то винаги се чувства виновно. Там някъде дълбоко в себе си то е „лошо дете”. И дори можем да чуем деца да задават този въпрос на родителите си след скандал: „Не ме ли обичате вече? Аз лошо дете ли съм?” Особено когато в гнева на родителите детето остава неглижирано от тях или понася част от яростта им, заради това, че е наоколо в разгара на ситуацията. Да не говорим колко често преуморените семейства се карат за битови задължения и грижи за децата, без да осъзнават, че те са в съседната стая и чуват, захранват се с това усещане, че са ненужен, необичан, нежелан товар. „Виновните деца” израстват гневни към себе си възрастни. Възрастни, които не умеят да се доверяват и да обичат. Защото, за да се довериш на друг, трябва първо да се довериш на себе си. За да обичаш друг, трябва първо да обичаш себе си. А как се учим да се доверяваме и да обичаме – чрез своите родители. Чрез тяхната обич, стабилност и приемане. Ако можем да се доверим на тях, значи и ние сме достойни за доверие. Ако получаваме любов от тях, значи сме достойни за обичане. „Виновният възрастен” обаче е недостоен. Той не опитва, не поема рискове, защото се чувства обречен преди да е опитал. Той подлага всичко на съмнение, защото не вярва, че заслужава, че може, че си струва да бъде. Той умее да се самосаботира, да поема застрашителни рискове, с които се излага на опасност, защото дълбоко в себе си не вярва, че има стойност.

  1. Детето формира негативна житейска оценка и недоверие към света

Как реагирате в напрегнати ситуации? Когато сте ядосани или когато трябва да поемете риск, да направите промяна, да вземете важно решение? Ако погледнете назад, към своето детство, колко често си казвате, че правите точно като майка си или баща си, а така Ви се иска да не сте като тях? Защо е така?

Когато сме съвсем малки, необременени от представи, правила и условия, ние трупаме опитност и модели чрез света, кото ни заобикаля така, както никога друг път след това в живота си. Формираме първите си и най-важни убеждения в живота. Моделите на нашите родтели стават наши модели. Техните ограничения стават наши ограничения. Понякога ние осъзнаваме това съвсем млади и осъзнато вървим към трансформация на неработещите модели. Понякога обаче това не се случва с лекота и тези модели се явяват наш контрольор в най-важните и трудни ситуации от живота ни. Особено, когато станем родители и всички затрупани травми, опитности, болки и съмнения в себе си бъдат провокирани от тази нова, така преизпълваща и отговорна роля. Родителството винаги отключва в нас онези спомени, убеждения, травми и модели, които мислим за погребани или изобщо не знаем, че съществуват. Затова толкова често, стремейки се да не бъдем като нашите родители, постъпваме точно като тях. Защото в ситуация на стрес мозъкът реагира „по план”. Онзи план, написан още в детството ни от нашите родители. Новият живот идва чрез нуждата от трансформация и ако ние не отработваме онова, което ни тежи – в личен и семеен план, просто го зевещаваме на тези след нас. И те носят нашия товар. И на тези преди нас. И на тези преди тях… Такава е линията на живота. От нас зависи дали ще следваме картата, която сме начертали в детските си представи, водейки и своите деца по нея, или ще положим усилия да я анализираме, преначертаем и по този начин да дадем свобода от излишното и неработещото и на себе си, и на децата си.

Какво можем да направим, ако детето все пак е станало свидетел на конфликт?

  1. Дайте му усещане за сигурност извън напрегнатата ситуация. Детето трябва да чуе и да почувства (доколкото това е възможно), че е обичано, закриляно и няма вина за ситуацията. Добре е ако можете да го изведете максимално бързо от сцената на конфликта като му обясните къде отивате, за да не се плаши. Най-добре е ако и двамата родители участват в този процес – заедно да успокоят детето и да заявят любовта си към него. Да отговорят на въпросите му, да му покажат, че конфликтът между тях не разклаща любовта им към него. Най-ценно е родителите да покажат приемане един към друг, за да не чувства детето вътрешната разпокъсаност от нуждата да прави избор между тях.
  1. Бъдете готови за неудобни въпроси и винаги казвайте истината – лъжите и заблудите не минават пред децата, колкото и малки да са те. Ако детето така или иначе е станало свидетел на конфликт е по-добре да му кажете истината, адекватно поднесена за неговата възраст, отколкото да го лъжете. Последствията от това са по-тежки. Освен това, чрез преживяното детето натрупва опитност. Нека тя носи някаква истинска стойност за него, дори и чрез негативните изживявания. Лъжите отнемат възможността на детето да формира адекватна опитност. Например, ако мама и татко са се скарали е по-добре да кажем на детето, че такива неща понякога се случват и да отговорим на последващите му въпроси щадящо и деликатно, отколкото да го излъжем, че „мама и татко си играят”. Винаги отговаряйте на въпросите на детето и никога не го обвинявайте, че пита! Това е най-естественото и безкрайно важно за преработването на ситуацията нещо!
  1. Истината не значи цялата истина – важно е да съобразяваме какво казваме на детето си особено ако сме гневни! Противопоставянето на другия родител, дори той да е проявил агресия и крайно недопустимо поведение, няма да помогне на детето. Защото, както уточнихме, всяко дете носи в себе си и двамата си родители и ако те са в конфликт, детето изпада в конфликт със себе си – с онази част, която принадлежи на „негативния родител”. Никога не карайте детето да заема страна или да избира!
  1. Бъдете подготвени, че всяко травматично изживяване идва с последици – детето може да стане по-страхливо, по-нерно, по-агресивно. Може да направи регрес в развитието си, да откаже да се храни, спи или играе само, да започне да подмокря леглото или да прави бели. Може да покаже предпочитания към един от родителите и агресия към другия. Може да се появят нощни кошмари, въображаеми врагове и т.н. Важно е да бъдем търпеливи, да не пришпорваме процеса по възстановяване на баланс, да не се караме на детето.
  1. Потърсете помощ – ако конфликтите са често явление в семейството е важно да потърсим помощ от специалист не само за детето, но и за себе си. Тук влизат както случаите, в които двойката иска да съхрани връзката си и да отработи трудностите в нея, така и онези, при които има насилие, агресия и последваща раздяла. Същото важи и ако конфликтната ситуация е била еднократна, но значително тежка. Важно е да отбележим, че за децата „тежка” може да бъде и ситуация, обичайна за нас. Затова, ако настъпят здравословни или поведенчески проблеми е важно да потърсим помощ и да отделим внимание на конфликтните ситуации у дома. Не подценявайте „дребните битови конфликти”, особено тези, които се повтарят. Те обикновено са с дълбок корен и бавно, но категорично разрушават връзката.

Всяка семейна система е различна, както са различни и нейните предизвикателства. Трудно можем да поставим в рамки онова, което считаме за „нормално” и онова, което не. Живеем във време на високи нива на стрес и тревожност и никой сигнал не е за пренебрегване, без значение дали той касае само нас или е достигнал следващо ниво, когато засяга отношенията ни с близките хора и особено децата ни. Важно е да знаем, че семейната система е в непрестанно многопластово взаимодействие и всичко, което преживява всеки нейн член неминуемо се отразява и на останалите. Така, както родителите страдат от безсъние и преумора когато детето минава през труден период и не спи, по същия начин детето страда от нервността между родителите, която понякога започва с тяхното безсъние, а друг път се корени много по-дълбоко. Балансът е крехко нещо и изисква непрестанно израстване, взаимна подкрепа и понякога – професионално съдействие, което може да Ви изведе на едно по-горно стъпало и да Ви спести много лутане, стрес и дори цялостта на семейството!

С обич,

В.