Детските страхове в различните възрасти. Как да подкрепим детето?

Детските страхове обичайно стават тема на “дневен ред“, когато чуем „страх ме е“, особено ако тези думички са съпътствани от малки ситни стъпчици и сънени очички посред нощ. Истината е, че страхът е чувство, което се появява малко след раждането на детето и което го съпътства във всяка стъпка от неговото развитие. “Мамо, боли ме!/ Може ли още една приказка?/ Не бях аз, не знам кой счупи играчката!“ Зад много от тези ситуации често стои именно той, страхът! Страхът ще бъда ли обичан, защото ако не съм обичан няма да оцелея. Страхът важен ли съм, защото, ако не съм важен няма кой да се погрижи за мен. Страхът какво ще се случи с мен ако сгреша?

Детският страх е явление, с което всеки родител се сблъсква и сам по себе си това е процес на израстване на личността на детето, развиване на базови умения за подкрепа и смаорегулация и затвърждаване на доверителната връзка-родител дете. Именно затова тази статия е посветена на някои важни детайли свързани с произхода и проявлението на детските страхове в различни възрасти, начините, по който да подкрепим децата си и грешките, кото е добре да не допускаме.

Защо започваме от толкова далеч? Първо, защото страхът е естествена част от нашия живот и като такава, той има свое място и не следва да бъде демонизиран. Страхът е важно чувство, той ни пази, учи ни да бъдем бдителни, да преценяваме рисковете, да мислим няколко крачки напред, да бъдем отговорни. Учи ни включително да бъдем смели, когато го гледаме в очите. Няма безстрашни хора! Има смели хора. Това са две различни неща!

Второ, защото справянето с детските страхове от тъмното, бурите, смъртта, отвличането, зелените зеленчуци, чудовищата, другите хора, новите ситуации и т.н. изисква същия базов подход като всички онези страхове, които споменахме в началото. В своята природа страхът е един – имам ли място, обичат ли ме, приет ли съм, ще оцелея ли? И винаги справянето със ситуацията на овладяване на един страх започва с осъзнаването на неговата роля и комуникирането на информацията, която той ни носи и как можем да дадем своята подкрепа на детето. Ние не целим да отстраним страха, ние целим да възпитаме устойчивост.

От какво се боят децата?

В различните периоди от развитието на детето неговите страхове изглеждат по различен начин и ни носят различна информация за това как протича това развитие, кои са важните теми за детето, как то вижда и възприема света и как ние можем да се свържем с него и да подкрепим цялостното му израстване.

Как изглеждат детските страхове в различните възрасти?

• Преди 2-годишна възраст децата обичайно се боят от нови ситуации, хора, звуци, усещания. Най-общо казано – всяко ново нещо може да предизвика реакция на страх и тревожност, като не е задължително това да се случва при всяко дете. Иначе казано – някои деца показват страх от едни неща, други деца – от други. Заедно с това, от раждането, както вече уточнихме по-горе, основен е страхът от липсата на обич и грижа, който в тази ранна възраст се изразява под формата на стрес, страх, тревожност при отделяне от основния грижещ се възрастен (най-вече мама), при липса на отклик, когато детето заявява някаква потребност, най-вече чрез плач.

В тази ранна възраст страхът обикновено се комуникара с плач, често пронизителен, започващ сякаш „от нищото”, повишена тревожност и раздразнителност в опредлени ситуации, отказ от различни дейности, от опитване на нови неща, контакт с други хора и т.н. Обичайно това е доста притеснително за родителите, защото отнема време да се наблюдава и прецени модела на реакция при дето и често се налага да си служат с догадки на какво се дължи тя, дали всичко с детето е наред и т.н.

• След 2-3-годишна възраст до около 7-годишна възраст започват да се появат страховете от тъмното, от чудовища, от изоставяне или отвличане, от загуба на близък, от оставане сам, от бедствия или негативни събития, от нови начинания и т.н. Съществено място играе страхът от наказание, който често затвърждава негативното поведение при децата, създава дефицити във връзката родител – дете, трудности в процеса на развитие на емоционалната саморегулация на детето и затвърждаване на негативни поведения като това да не се казва истината.

В тази възраст обичайно децата започват по-ясно да посочват от какво се боят, особено ако възпитаваме доверие и добра комуникация. Ако детето получава адекватна подкрепа и има доверие в нашата емпатична реакция, той ще ни споделя по-открито какво го тревожи и ще бъде „отворено” да приеме нашата помощ в справянето със ситуацията. Подходящ момент е да започнем да прилагаме различни техники, с които да подкрепим детето в неговото справяне със страха. Какво ни помага и какво ни пречи в този процес ще разгледаме по-нататък в тази статия.

Тук е важно да отбележим, че от раждането, до около 7-годишна възраст сетивата на децата се развиват и функционират по изключително активен начин. Неслучайно казваме, че децата буквално „попиват” света. Това поражда и моменти на свръхчувствителност към звуци, светлини, вкусове, текстури и т.н., които разчитаме като страх. Вашето бебе може да не понася допира на определени тъкани или да отказва да запива без аромата на блузата Ви. Вашето прохождащо дете, например, може да изпитва ужас от докосването до пясъка или водата в морето, или пък стъпването по тревата. Вашият малък хищник може ненадейно да откаже да яде „тия гадни зелени неща” или ужасната извара, защото в нея има „трохички”. Всичко това е нормален елемент от развитието на детето, който изисква търпение и подкрепа.

• След около 7-годишна възраст, навлизайки в училищния период, страховете на детето преминават на нови ниво и макар някои от по-раните страхове да са все още активни, се появват и нови такива. Те касаят най-вече това как по-широкият социален кръг на детето го приема и оценява, харесвано ли е детето от неговия учител, от съучениците си, от децата, които са интересни за него и с които би искало да бъде в група, как се представя в училище и в груповите занимания. Тази промяна в огромна степен се дължи на промяната в начина, по който се формира самооценката на детето и връзката му със света.
• Колкото повече детето се приближава и навлиза в пубертета, толкова по-големи стават страховете и неувереността, свързани с неговата личност – как изглеждам, какво умея, харесват ли ме, приемат ли ме, готин ли съм и т.н. Тук е важно да отбележим, че макар вниманието на детето да е насочено все повече и повече навън – към по-широкия му социален кръг, основата на тези притеснения и страхове остава същата, както в ранното детство – потребността да бъда приет, да имам място, да получа обич, която започва със семейството. В тази връзка ролята на родителите и тяхната реакция по отношение на промените в детското поведение и новите начини за комуникиране на страховете остават много важни. Колкото по-голямо става детето, особено в тинейджърските години, толкова по-рядко страхът звучи като „страх ме е”, за разлика от ранното детство. За сметка на това се появяват други сигнали – някой общо типични за възрастта, други специфични и индивидуални за всяко дете.

Какво ни казват детските страхове?

Първото и най-важно нещо, което е нужно да си напомняме е, че страховете са естествена част от развитието на нашето дете. Новите страхове са просто един от начините да забележим, че нашето дете расте, неговата нервна система се развива активно, то забелязва, осъзнава, отделя внимание на нови неща, възприема себе си и света по нов начин и обработва информацията от средата по-задълбочено. И всичко това е съвсем в норма!

Как да подкрепим детето в справянето с неговите страхове според възрастта?

• В „бебешкия период” най-важният ни инструмент е наблюдението – кога и на какво реагира детето. В някои семейства битува разбирането, че ако накараме детето насила да прави нещо, което не иска (да стъпва върху тревата, въпреки, че пищи, да гали кучето, което го ужасява и т.н.) детето ще преодолее страха си. Подобно разбиране има и по отношение на детския плач, особено в случаите, в които родителите смятат, че „детето плаче без причина” и ако бъде оставено да плаче ще развие повече устойчивост. Тези разбирания са погрешни и днес това е научно доказано! Всъщност най-важната крачка в преодоляването на детския страх е родителят да даде подкрепа. В най-ранна възраст тя се осъществява най-вече чрез физически контакт и близост. Това помага на детето да се успокои, а на неговат нервна система да развива все по-добре уменията за емоционална саморегулация и своята толерантност на стрес. Точно обратното – ако насилваме детето или му отказваме близост, за да го направим „по-силно”, нервната система преживява голям стрес, който обратно на очакваното всъщност води до понижаване прага на толератност към стрес, прави детето още по-тревожно и създава редица дефицити в бъдеще, включително такива, касаещи способността му за емоционална саморегулация.

В повечето случай ранните страхове ще отминат със съзряването на нервната система и детето само ще прояви интерес към „плашещите неща”, ако те не са били натрапвани. Това, което можем да направим е от време на време да предлагаме възможност за контакт с тези „плашещи неща”, като внимателно следим реакцията на детето, осъществяваме тези опити от позицията на физически контакт с доверен възрастен – например да пипнем водата в морето докато детето е гушнато в нас или да погалим кучето и т.н. Важното е да сме търпеливи и да не насилваме процеса!

• За предучилищния период в голяма степен важи същото. Разбирането, че ако оставим детето на тъмно, защото искаме да му покажем, че „няма страшно, никой няма да те изяде” е по-вероятно страхът да се затвърди и дори да остане активен и в зряла възраст или да се прояви под друга форма. Хубавото тук е, че децата общуват все по-свободно и могат да ни дадат повече информация за това от какво се боят. А това ни дава идеи как да ги подкрепим и ни помага да ги опознаем още по-добре.

Има редица техники, който ни помагат да подкрепим детето. Можем да му предложим, например, да нарисува своя страх и заедно да го претворим от нещо плашещо, в нещо смешно. Можем да му помогнем да промени образа на своя страх вербално, разказвайки ни за него, като задаваме отворени въпроси: как изглежда този страх, какво обича да похапва, добър ли или лош, щастлив ли е или е тъжен, носи ли очила. А може би това чудовище, от което детето Ви се бои, ще се окаже едно чудовище, което също се бои от тъмното и се е скрило в стаята му, за да пренощува на сигурно място или пък защото се надява тайно да похапне бисквити, докато всички Вие спите?

Можем да предложим на детето да развие страха си, като го попитаме какво е най-лошото нещо, което може да се случи, ако този страх се сбъдне.

Можем да попитаме детето какво би му помогнало да се страхува по-малко – да оставим лека светлина в стаята, да оставим вратата открехната, да му дадем вълшебен предмет, който да го пази с магическите си сили или да кажем тайно заклинание за привличане на добри чудовища.

Кога детските страхове трябва да ни притесняват?

Както казахме, страховете са нормално проявление на човешката природа, което има ценна роля, носи важна информация и се отразява особено отчетливо в детска възраст. Има обаче ситуации, в които детските страхове стават толкова силни, завладяващи и притеснителни, че се отразяват на качеството на живот както на детето, така и на родителите. Също така те биха могли да имат по-трайни негативни последици. Обичайно, в тези ситуации е добре да посетим специалист, с когото да изследваме ситуацията. Ето някои идеи за това какво би могло да влияе върху проявата и интензитета на детските страхове и да ги превърне в трвожност:

1. Проблеми в развитието – обичайно се забелязват още в ранна детска възраст. Често са свързани със сензориката. Детето реагира остро, плаче, вика, буйства неутешимо и нищо не може да го успокои или разсее. Особено ако тази ситуация се наблюдава често е добре да анализираме дали се дължи на често срещания период на “тръшкане“, на повишена сензитивност или на нещо по-сериозно.
2. Стрес от промяна – страховете се засилват когато настъпва промяна в живота на детето. Всяка промяна поставя на изпитание чувството за сигурност и в тази връзка се отразява на страховете. Тръгване на ясла, градина, училище или ново групово занимание, промяна в социалния кръг, поява на нов член в семейството, промяна в динамиката на семейното ежедневие и рутина, боледуване, дори елементарно пренареждане на стаята.
3. Конфликти в семейството – ако мама и татко се карат, ако сме станали по-остри или критични към детето, ако то е станало свидетел дори на конфликт извън смейството – с наши познати, непознати, с учители и т.н. всичко това тества чувството за сигурност и приемане.
4. Загуба на близък или дори повдигане на темата (гледане на филм, четене на история) – страхът от изоставяне, от това, че на родителите ни може да се случи нещо и да ги загубим или да се разделят, неизменно се появява в един момент. Прекрасен повод да поговорим деликатно и откровено с детето по тези теми.

Какво НЕ бива да правим по отношение на детските страхове:

• Не насилваме детето да ги преодолява (като го оставим на тъмно, например, както вече споменахме)
• Не се присмиваме на детето, като му казваме, че това са глупости и само бебета се боят, а то вече е голямо дете.
• Не подценяваме страха, като убеждаваме детето, че “няма нищо страшно“ или “това са глупости, айде заспивай вече“
• Не наказаваме детето да не играе с онова дете, което му е раказало страшната история или да не гледа филмчета, понеже сме попаднали на неподходящо такова, провокирало страх. Не можем да избягаме от страховете, затова учим детето да ги преодолява и да иска да ни споделя, а не да се чувства виновно за тях.
• Не наказваме, не осмиваме и не разгласяваме поведението, продиктувано от страх – разплакване, нощни кошмари, подмокряне на леглото

Какво е най-важно да направим:

• Да отделим време на детето да поговорим. Страховете са важни – те са не само част от процеса на порастване на Вашето дете, но и начин да затвърдите връзката си с него на ново ниво! Има родители, които смятат, че нощните страхове са просто начин детето да привлича вниманието им, навлизайки в тяхното пространство – дори да е така, това си има причина, която трябва да бъде изследвана, защото най-вероятно дори страхът от чудовища да е “инсцениран“ в случая, то страхът от липса на близост с детето Ви по всяка вероятност не е.
• Отнасяме се с внимание, уважение и сериозност към информацията, която детето ни дава. Ако поиска – пазим я в тайна.
• Предлагаме идеи и решения, но не ги натрапваме. Справянето със страха е процес на израстване, в който детето е добре да има активната роля.
• Участваме в процеса, без да преиграваме. Съществуват противоречия за това, дали е добре да “влиза“ във въображаемите ситуации на детето или не. Не е нужно да “виждате“ чудовището в стята на детето, макар понякога този подход да работи много добре. Можете обаче да “общувате“ с това чудовище през детето.
• Винаги помним, че страхът прави всеки човек уязвим, иска се смелост и доверие да признаем страха си и нашата най-важна реакция е да подходим с обич, спокойствие и търпение.

Първата и най-важна крачка в подкрепата към детето, което се бои е родителят да осъзнае и да се справи със собствения си страх от страха на детето. Защото много често “детето ми се страхува“ за родителя е сигнал, че нещо не е наред – или детето не се развива “както трябва“ или аз не се справям като родител. Поглеждайки на страховете като съвсем естествен елемент от процеса на порастване и приемането им спокойно, помага на нас, родителите да научим децата на онази изкусна увереност, смелост и грижа за себе си, която ще ги превърне в осъзнати възрастни, които не се боят да чуват страховете си, да се учат от тях и да бъдат силни, смели и решителни дори в своята уязвимост!

 

С обич,

В.