Защо детето ми е нервно и как да се справя с това?

Защо детето ми е нервно и как да се справя с това?

В хаоса на съвременната динамика родителите често жонглират между купища задължения, а времето, търпението и енергията никога не стигат. Това от своя страна води до смазващи количества вина. Когато родителите са нервни е трудно да очакваме нещо по-различно от децата. Паралелно с това, децата преминават през своите предизвикателства в развитието си, което поставя пред родителите нови и нови въпроси. Събужда страхове, колебания, поражда чувство на безсилие, гняв или дори конфликти в семейството. Чувството на вина расте. Нервността на детето също.

Един от най-честите въпроси, които получавам и които аз самата, като майка, съм си задавала е „Защо детето ми е нервно”. Колко пъти сме се питали:

  • Ама нали я изведох на разходка, купихме балони, возихме се на лодка, ядохме сладолед… Защо пак е сърдита, защо пак не стига?

  • Колко играчки има, непрекъснато купуваме още, защо не си намира занимавка, защо не играе сам?”

  • Каквото и да направя все не е достатъчно, все не му стига, все иска още, все за нещо мрънка. За две минути не мога да го оставя!”

И докато за някои етапи от развитието на детето нервността е естествен спътник, то в други ситуации тя е ясен сигнал към родителя, че е нужна промяна, балансът трябва да се подобри – от нещо е дадено твърде много, а друго, може би, липсва. Ето някои идеи за възможните причини.

  1. Естествени кризистни периоди.

Едва ли има родител, който не е чувал за „тръшкането” Всъщност, към „кризистните периоди” спокойно можем да причислим и коликите, и никненето на зъби, и скоковете в растежа, и периодите на промяна в живота на детето – тръгване на ясла, градина или училище, отделяне от мама, смяна на бавачката, смяна на жилище, среда, обкръжение като цяло. Динамиката в развитието на детето, особено през първите години от живота му, е толкова голяма, че няма как понякога (дори доста често) на малкия човек да не му „идва в повече”. На родителите, разбира се, също. Промени в настроението, в режима на сън и хранене, плачливост, нервност, агресивност и неспособност да обясни какво изпитва и какво иска са само базовите щрихи на картината на детската трансформация и растеж.

Какво можем да направим?

За родителите е полезно да познават поне основните етапи в развитието на детето и техните поведенчески характеристики. Това им позволява, от една страна да се справят със страха, който неминуемо настъпва с въпроса „А това нормално ли е” и същевременно да се заредят с търпение и да бъдат адекватна подкрепа на детето, защото най-трудните периоди често са и най-важните – случват се големи и ценни промени!

  1. Липса на правила или прекалено строги такива

Модерният родител днес твърде често счита, че думата „дисциплина” е равнозначна на бой, крясъци и тормоз. Следвайки тази заблуда, той лесно се отказва от всички граници във възпитанието на детето, като се опитва да бъде повече негов приятел, отколкото авторитет. Това само по себе си е абсурдно. Ако в случая на дисциплината с „твърда ръка” детето бива изплашено, наранено, травмирано и изнервено, то в случая на безпределната свобода детето попада в един краен хаос в света на възрастните, в които има твърде много възможности и отговорности, които не може да проумее и да понесе. А това го изнервя и блокира здравословното му развитие. Нужен е балансиран подход.

Щастливите деца растат в среда, в която има ясни и точни правила, които винаги се спазват. Не е нужно да са крайни или много на брой, но съществуват и са стабилни. Спазват се от всички, разбираеми и адекватни за възрастта на детето са, не се променят според това кой се грижи за него или в какво настроение е възрастният и винаги имат ясни и еднотипни последици. Последиците нямат нищо общо с насилието. Те позволяват на детето да се ориентира и да изгради представа за причинно-следствените връзки в живота, а заедно с това да осъществи по безопасен начин така необходимото за развитието му тестване на граници и конфронтация с авторитети.

Какво можем да направим?

Важно е да поставяме правила, които са адекватни за възрастта на детето и да ги обясняваме ясно толкова пъти, колкото е необходимо. Използваме малко думи, защото дългите и сложни обяснения също изнервят детето. Показваме нагледно и наблягаме повече на онова, което е позволено, отколкото на това, което не е. Приемаме с търпение, че детето ще тества границите отново и отново и винаги реагираме по един и същи начин. Ако сме го уведомили за последствията, те трябва наистина да настъпят. И трябва да бъдат адекватни на деянието. Не можем да очакваме детето да ни слуша и уважава, ако за всяка хвърлена играчка крещим „ще те пребия”. Но, ако го уведомим, че при хвърляне на играчката ще я приберем и наистина го направим, по всяка вероятност ситуацията няма да се повтори. Детето трябва да разбира какво очакваме от него и ние да му дадем време за това разбиране. Правилата трябва да важат винаги и за всички и да ограничават само онези дейности, които са наистина опасни или крайно неприемливи. За спокойствието на детето е важно да има регулярен режим, който да му дава сигурност, като знае кое след кое следва в хаотичния вят на възрастните. Липсата на режим и правила за негоото спазване са често срещана причина за нервност при малките деца.

  1. Липса на избор или прекалено голям такъв.

Много родители се стараят да организират максимално стриктно ежедневието на своите деца в желанието си да избегнат риска децата им да „мислят за глупости”, да „правят бели” или… да бъдат деца, с други думи. Други родители, в страха си да не приличат на първите, дават пълна свобода на детето и го презатрупват с възможности. След това и двете групи родители влизат в кабинета на специалиста и казват – „Детето е страшно нервно, няма интерес към нищо, не може да се занимава само. Изобщо не ме слуша. За две минути не мога да го оставя!” Защо е така?

Защото „мисленето на глупости” и „правнето на бели” е част от развитието на всеки човек. Да ги оставим да правят каквото си искат тогава? – Не! Да им дадем свобода? – Да!

Свободата може да бъде напълно съвместима с някакви ограничения. Най-добрият начин да възпитаме навици, отговорност и баланс в характера на едно дете, е като му предоставим адекватен за възрастта му избор.

Какво можем да направим?

Да вземем за пример едно малко дете на 2 години. Сутрин то е свикнало да „командва парада”. Мама сервира в синята купичка, то пищи, защото иска зелената. Мама послушно пресипва храната (забележете размяната на ролите!), после детето иска лилавата, вместо жълтата лъжица. Накрая мама пее песен, моли се или крещи от яд, защото след цялото шоу, закуската остава неизядена, а детето е в нерна криза.

Как следва да изглежда ситуацията: детето иска зелената купичка, мама казва, че днес ще се яде от синята купичка. Детето отказва да се храни – мама казва „добре”, премества храната (не, за да го накаже с глад, а за да не бъде изсипана храната на пода в момент на ярост). След това мама продължава с ежедневната рутина, без да отдава внимание на последвалата истерия или цупене, а детето в един момент разбира (и този момент не е никак далеч във времето!), че подобни капризи не работят. Истерията след тях също. Ако това е твърде трудно за мама, тя има и друг вариант, който е още по-добър. Слага детето на масата преди да сервира и му позволява да избере между 2 (не повече!) купички. Но след като направи своя избор, купичката не се сменя отново, ако след минута детето промени решението си. Така показваме на детето какво означава избор и поставяме ясна граница, като заявяваме на разбираем за него език, че ние няма да играем на тази игра с него.

Как ще изглежда ситуацията, ако детето е над 3 години? Много просто – поставяме купичките в лесен за достигане шкаф, заедно с останалите, необходими за закуска продукти и оставяме детето само да се погрижи за закуската си. Предварително сме му показали как, разбира се и сме сигурни, че то може да се справи със задачата. Нека изборът отново не е голям – 2 до 3 неща най-много. Големият избор напряга прекомерно незрялата детска нервна система, което води до стрес и истерии. Същата практика може да бъде приложена в избора на книга за четене, занимание за игра, място за разходка, дреха за обличане. Важно е да даваме избор на детето от рано, между малко неща. Важно е да уважаваме този избор. Важно е също така неговата тежест да е адекватна на възрастта на детето – например, не можем да очакваме детето на две години да избира дали да спи или не. Можем да попитаме, дали му се спи, но ако часът за лягане наближава, тук вече се касае за навици и дисциплина, а не за избор. Детето трябва да знае, че дори да не може да заспи веднага, е време да си легне.

  1. Дисбаланс във възпитателните модели

Мама и татко, баба и дядо, учителката и бавачката имат различни роли в живота на детето. Някои от тях, по стечение на индивидуалните обстоятелства можем да пропуснем, други са напълно незаменими. Важно е младите родители да знаят, че е нормално детето да има различно отношение към мама и татко точно толкова, колкото е нормално и те да имат различно отношение към него. И това е безкрайно ценно за детето. Много млади семейства изпадат в тежки спорове кой има по-правилен родителски подход. Няма необходимост, дори е непрепоръчително двамата родители да се опитват да реагират еднакво! Това не е реална среда за детето. Важното е да има ясни базови принципи и те да се спазват от всички. Ако сме се разбрали, че определено поведение се санкционира, то се санкционира без значение кой е с детето. Ако мама и татко не дават телефони, баба също не го прави. Когато има подобни разминавания, недоуточнения или „правене на пук” между възрастните, детето губи баланс, защото изпада във вътрешен конфликт – кого да обича повече, кой е прав, кой заслужава да бъде слушан. Това не е в негова полза и най-малкото последствие е нервността.

Какво можем да направим?

Обсъждаме регулярно с всеки член на семейството, който участва в отглеждането на детето, какви са нашите базови принципи и правила. Особено важно е тези разговори да се случват с необходимото търпение, уважение и информираност между мама и татко, дори ако те вече не са двойка. Поддържаме добра комуникация с учителите или детегледачката на детето, за да отработваме съвместно с тях евентуални поведенчески кризи или трудности в адаптацията. Не караме детето да избира или да оценява чие поведение е по-правилно и никога не се държим неуважително към друг авторитет пред детето.

  1. Неподходяща среда.

Всички обичаме да виждаме светналите детски очички и чевръстите ръчички, разопаковащи поредния подарък. Колко често обаче, след първоначалния миг на вълнение, въпросната играчка се превръща в част от огромна купчинка ненужни вещи, а детето отново е залепнало за нас и мрънка. Отделяме огромно количество средства, за да направим „мечтаната стая”, да купим най-развиващите играчки, да изпълним всяко детско желание, но уви – това не приключва добре.

Какво можем да направим?

Средата на детето трява да е чиста, просторна и развиваща. Без значение дали сте Монтесори последовател, привърженик на конкретни занимания или избирате по усет, средата на детето не бива да бъде претрупана и хаотична. Помните какво казахме за големия избор, нали? Хаосът, бъркотията и многото вещи не стимулират, те объркват и изнервят. Не само децата. Средата на детето трябва да позволява максимална самостоятелност в ежедневните задължения, възможност за движение, да не претоварва сетивата и да бъде стимулираща – да изпреварва развитието на детето, но не дотолкова, че да създаде усещане за неспособност да се справи. Ако детето не иска да си играе само, ако е претрупано с играчки, но не може да се концентрира и да решава какво да прави, най-добре е да помислите дали нещо не е излишно и какви ценности възпитава конкретната среда в детето. Подходящата среда не е скъпата среда, а онази, която е съобразена с потребностите, възрастта и интересите на детето. Презадоволеността е не по-малко вредна от липсите, дори често води класацията. И, не на последно място – средата не замества родителя! Можем да създадем перфектната Монтесори среда, например и в нея отново да цари хаос и липса на интерес и самостоятелност. Защото ролята на възрастния е не просто да създаде среда, но и да възпита в детето навици за адекватно взаимодействие с нея.

  1. Празно емоционално контейнерче

Всички имаме такова „контейнерче”. Нали сте чували израза – „Човек дава толкова, колко има в себе си”. Работата е там, че за разлика от децата, ние, възрастните, можем сами да преосмисляме нуждите си и да се презареждаме. За децата обаче ние сме „зарядни”. Те имат нужда от нашата обич, съсредоточено внимание, грижа, споделно време, за да се почувстват сигурни, защитени, важни, обичани и уверени. В противен случай – стават нервни, капризки и „все не им стига”. Въпросът не е да отделяме на детето всяка секунда от времето си, а да го правим по стойностен начин. Да има неговите моменти, в които е чуто, забелязано, прието и единствено. Много често родителите са ангажирани с огромен обем работа по физическата част от отглеждането на детето и накрая се чувстват изнервени, че то не оценява домашната кухня, чистия под и новите играчки. Но „валутата” при децата е различна и нищо не може да замени споделеността на възрастния.

Какво можем да направим?

Винаги да си имаме едно на ум, че колкото повече нужда от любов и внимание изпитва едно дете, толкова по-лошо се държи то. Детето цели нашето внимание на всяка цена и ако го получава единствено, когато се държи зле, то то ще бъде готово да понесе и критиките, и крясъците, дори боя, само и само да получи своята доза енергия. Правилото е: онова поведение, което получава внимание се повтаря! Затова, когато детето се държи зле, се стараем да игнорираме (тръшкане, мрънкане, заучена безпомощност) или да коригираме бързо, уверено, спокойно и без много обяснения (когато е грубо, агресивно или прави нещо опасно, например). За сметка на това, когато детето е спокойно, самостоятелно или прави нещо ново, го насърчаваме с внимание, зрителен контакт, допир, мили думи и му показваме, че това е поведението, което захранва неговите нужди да се почувства стойностно.

  1. Забрана за порастване или заучена безпомощност

Днес, за разлика от нашите предшественици, които са създавали и отглеждали много деца с цел съхраняване на рода, ние обичайно отглеждаме по 1-2 деца. И сме толкова концентрирани върху тях, че понякога това има повече отрицателни, отколкото положителни аспекти. Искаме да ги научим на всичко. Искаме да им дадем всичко. Искаме да ги предпазим от всичко. И в това си желание родителите твърде често отглеждат деца „под похлупак” без дори да го осъзнават. А после си задават въпроса защо децата им не са самостоятелни, защо имат проблем с концентрацията, с ученето или с поведението. Важно е да знаем, че за да порасне едно дете отговорен, самостоятелен и надежден възрастен (каквато е нашата основна родителска задача, в крайна сметка), то трябва да следва вътрешния си порив за развитие. Детската природа е така заложена, че в отделни периоди децата имат вътрешен стремеж за развитие на определени качества и умения. Ако обаче възрастните възспират този процес, в желанието си детето да не сбърка, да не се изплаши, да не се нарани или просто защото искат да се почувстват необходими, тогава алгоритъмът на развитие се нарушава и едно от последствията е, че започваме да отглеждаме едно нервно, прилепчиво и несамостоятелно дете. Ако детето твърде често чува „Не, ти си малък, остави на мен” вместо „Давай смело, ще ти помогна да го направиш сам”, то не само не развива своите умения за справяне с конкретни задачи, но страда и неговата вътрешна увереност, самочувствие и връзка със себе си.

Какво можем да направим?

Добре е да се запознаем с чувствителните периоди в детското развитие (както са по известни според метода Монтесори) или, иначе казано – в кои възрастови етапи детето най-лесно възприема определени знания и умения. Те могат да бъдат добър ориентир за това как да му помогнем да се развива адекватно и най-вече – какво можем да очакваме от него и как да не възспираме вътрешния му порив за развитие. Нужно е да оставяме детето да опитва, особено когато то само настоява за това, да не сме критични към грешките му и да не го „спасяваме” при първата трудност, защото това много скоро ще се обърне срещу нас. И срещу него!

  1. Твърде малко време навън

Едва ли има родител, който да не си дава сметка, че днес отглеждаме децата си при доста неестествени условия, затворени между четири стени, обсипани с изкуствени играчки и заобиколени от екрани. Децата имат силна връзка с природата, която ние, в съвременната динамика на големия град, в повечето случаи, трудно можем да подкрепим. Колко пъти на ден само ни се налага да повтаряме „не пипай там”, „внимавай, има стъкла”, „не тичай към улицата” и т.н. Времето навън, освен опознаване на света, свобода и развитие на двигателните способности на детето има много релаксираща функция. Ние, възрастните, също усещаме това. Особено времето сред природата (моловете не се броят!) Навън детето се движи активно, което е важно както за негото тяло, така и за развиващия се мозък, защото умствените ни способности зависят пряко от свободата на движение, особено в най-ранна възраст. Зедно с това, достатъчното количество светлина и чист въздух осигуряват на тялото ценни ресурси, липсата на които, както добре знаем, могат да доведат до сериозни дефиците в здравословен аспект. Нервността може да има здравословен произход – някакъв проблем или дефицит на определени елементи в тялото, които имат силна връзка с времето, прекарано навън!

Какво можем да направим?

Не всеки може да си позволи да прекарва часове наред навън с детето си, но е важно все пак да отделяме максимално много веме за това, според възможностите си. Избирайте места, които позволяват свобода на движението и не са претоварени със стимули. Местата за пазаруване, затворените детски центрове и увеселителни паркове може да са забавни, но те са една неестествена свръхстимулация за малкия детски мозък и повишават нивото на нервност при детето. Уверете се, че детето получава достатъчна дневна доза слънчева светлина, а когато това не е възможно за по-продължителни периоди от време – следете показателите му, особено стойностите на витамин D.

  1. Недостатъчна социализация.

Както за много други неща, децата имат естествен стремеж да се социализират. Той се проявява още много преди детето да е преминало към етапа на осъзнатата съвместна игра с връстници. Този стремеж гарантира развитието на необходимите за оцеляването на детето в социума умения, които ние днес подкрепяме чрез извеждането на детето на детската площадка за игра с други деца, включването му в различни детски групи и занимания и разбира се – детската градина, ясла, училище. В особени ситуации, като тази през последната година на пандемията, социализацията на децата силно се нарушава. Това се оказа особено стресово за децата, които са били в процес на адаптация или вече са били адаптирани към посещаване на детско заведение. Важно е да знаем, че без значение какъв модел на отглеждане и образование ще изберем за детето си – държавно, частно, домашно и т.н., социализацията е елемент, който не може да бъде пренебрегнат. Това има сериозни последици за адекватното развитие на детето. Колкото повече се забави социализацията, толкова по-трудно се осъществява тя впоследствие и толкова повече психо-емоционални дефицити се натрупват в детето.

Какво можем да направим?

На първо място е полезно да познаваме различните етапи на социализация при децата според тяхната възраст и да се постараем да запълним потребностите им, доколкото това е възможно. Например, при съвсем малките деца е най-важно те да получават грижа, внимание и съвместна игра с възрастен, особено ако това е мама. Впоследствие можем да включим малък брой деца, с които детето да изгради първоначалната си опитност извън семейството. Важно е това да се случва често, защото тази опитност се натрупва постепенно, чрез повторение. Хубаво е, при възможност, да запишем детето на някаква групова дейност, която се осъществява навън, според неговата възраст – спорт, лагер, целодневни занимания навън и т.н. Чудесно е също ако можем да изберем ясла или градина с голям двор и преподаватели, ориентирани позитивно към прекарването на максимално много време на открито, защото това прекрасно се съчетава с нуждата от време навън. При големи промени в социализацията е добре да има преходни периоди, особено когато се касае за предстоящо тръгване на градина или училище. Важно е да имаме добър диалог с преподавателите. Когато избираме или се налага да отглеждаме и обучаваме детето по-дълго у дома, е добре да въведем регулярно участие в общи занимания, спортни дейности или групи по хоби извън семейството. И разбира се – във всеки етап да бъдем търпеливи и да подкрепяме детето емоционално!

  1. Конфликти в семейството

Във всяко семейство има трудности и конфликти. Всички преминаваме през изпитания, а колкото по-големи стават децата, толкова по-неудобни стават и въпросите им. „Мамо, защо плачеш?” „Татко, защо вече не ходиш на работа?” „Мамо, татко, защо се скарахте?” „Бедни ли сме?” „Защо не се обичате с баба?” „Защо се скарахте с мама?”

Децата питат, защото се учат на най-важното от нас – на отношения! Но често, по трудните теми ние приемаме въпросите им като остриета, които се забиват в раната. Ако детето е малко, сме склони да излъжем, а ако е голямо – дори да му се скараме, че си „пъха носа”.

Какво постигаме така? Нервни деца, които не могат и не знаят как да се справят с напрежението, което усещат от нас – най-близките им хора. Бъдещи възрастни, които се учат, че по трудните теми не се говори, а се бяга. Млади подрастващи, които виждат безпомощността на възрастните да се справят със себе си и губят вяра и уважение към тях.

Какво можем да направим?

Винаги казваме на децата истината! Не е нужно да е цялата истина. Въпросът е да не наричаме черното – бяло. Дете, на което майката със зачервени очи троснато отвръща „нищо няма, не плача, яж си супата” утре няма да знае, как да се справи със собствените си емоции и сълзи.

Винаги намирайте време да уважите въпроса на децата. Обяснявайте на разбираем за тях език. „Мамо, защо плачеш” за дете на три годинки може да звучи така: „Мама понякога е тъжна, точно така, както ти, когато не си намираш меченцето”. Най-вероятно скоро ще се озовете с малко мече в ръката и ще разберете, че детето е научило едно от най-важните неща в живота си – да се интересува от чувствата на другите и да се опитва да помогне. Ако детето е по-голямо, то отговорът може да звучи така”Мама много обичаше работата си, но сега се налага да я смени. Понякога животът ни води към нещо ново и трябва да го последваме, но промяната е трудна.” Така детето се учи, че животът е пълен с предизвикателства, но те имат свой смисъл, а човекът разполага с ресурс да ги преодолее.

Много е важно да помним, че децата са силно интуитивни и никоя болка, конфликт или лъжа не им убягват. Те усещат нещата по свой, дълбок начин и ако не взаимодействаме с тях в тези моменти, те ще свикнат да търсят сигурност навън – не само извън семейството си, но и извън себе си. Не бива да се срамуваме от нещата, които преживяваме – те са урок и опитност и за нас, и за нашите деца.

  1. Нервността като навик

Да, нервността може да бъде заучен навик. Ако някога, когато детето е изпитвало трудност в нещо мама или баба е бързала да го „спаси” от проблема, да направи нещо вместо него, за да го успокои, то изгражда в себе си модел за реакция в подобни ситуации. Тоест, при всяка следваща трудност – физическа, емоционална, социална, детето може да изпадне в нервна криза дори ако отдавна е надраснало периода на „тръшкането”. Все пак децата не съзряват за един ден!

Дали детето имитира нерност? Би могло. Децата са интуитивни и лесно разбират какво работи, за да получат онова, което желаят. По-големите деца могат все по-съзнателно да използват манипулация спрямо възрастните. При по-малките обаче това поведение граничи със заучената безпомощност. Да, детето чувства истинска нервност, всичко за него е реално и с подкрепата на възрастния то трябва да създаде нов механизъм и нов навик за справяне с подобни ситуации.

Какво можем да направим?

На първо място наблюдавайте кога детето проявява нервност – с кого и при какви условия. Много често родители, смятащи децата си за крайно тревожни, установяват, че въпросната тревожност се проявява само спрямо определен човек – най-често мама или баба, които са свикнали винаги да помагат и спасяват. Или пък можем да я забележим когато на детето е отказано нещо, което иска. Това е показател за заучен модел, върху който вече можем да започнем да работим! Но как?

Отказваме се да „спасяваме”. Оказваме подкрепа, но не толерираме истеричността. Помощта е на принципа – „помагам ти да го направиш сам!” Стимулираме и отбелязваме самостоятелното справяне и следваме правилото, че никога не правим вместо детето онова, което то може да направи само.

Вярвам, че всеки родител би могъл да допълва този списък безкрайно. Надявам се, че статията Ви е дала поле за размисъл и идеи, към които да се насочите в онези моменти, в които „правим всичко, а сякаш все не стига”. Като родител и специалист Ви съветвам да не разглеждате нервността като враг – тя е ценен показател, че нещо трябва да се промени и коригира, а в детството подобни пренастройки трябва да се правят доста често, с оглед динамиката на детското развитие. Не пренерегвайте сигналите и най-вече не търсете вина в себе си, още по-малко пък в детето. Точно обратното – търсете нови механизми за изчистване на пространството между вас, за открита комуникация, близост и доверие. А когато се почувствате на кръстопът, с оглед огромния обем възможности и информация, с които разполагаме днес, винаги е добре да се консултирате със специалист, който ще Ви спести време и стрес в търсене на „правилното решение” и ще Ви насочи към работещи инструменти за справяне с проблема и най-вече към начините да ги адаптирате точно към Вашата семейна среда и към Вашия възпитателен модел.

С обич,

В.