Към семейството, което дълго е чакало своята рожба или е преживяло изпитания по пътя към нея

Една от най-тежките групи клиенти, с които работя са родителите, които дълго са чакали своето щастие. Те често са преминали през много изпитания, разочарования, болка (и физическа, и душевна), загуби, невидими за околните битки и страдание. И в един момент мечтата им се сбъдва и те стават родители на прекрасно малко същество! Тези хора дълго са копняли своя миг на щастие, правили са планове, представяли са си картини от своето щастливо родителство и са тръпнали да изпитат онази невероятна радост и топлина, която те изпълва със смисъл.

Но знаете ли какво се случва понякога на практика в тези семейства? Малко, след като удома е влязло бебе, с него неканена нахълтва и следродилната депресия, паниката, конфликтите, дори раздялата. Дълго чаканото щастие се оказва мираж или най-малкото – носи силно разочарование, че не е точно такова, каквото са го очаквали всъщност.  Майките, които дълго са чакали своята рожба са с висок риск от следродилна депресия и тревожност. Немалка част от двойките, които с години са копняли своето детенце се разделят малко след като то се появява на бял свят. Дълго чаканите деца, дори и физически здрави и развиващи се в норма, често са сред децата с най-много поведенчески проблеми.

Защо се получава така? Какво пропускаме?

Всяко семейство и всяко родителство само по себе си е различно. Разочарованията от сблъска с нереалистичните очаквания и изградените илюзии с реалността на родителството могат да бъдат значимо изпитание за абсолютно всяка двойка. Защото, да си го кажем открито – родителството не е лесна работа. Много от предизвикателствата, през които повечето родители преминават са сходни.

Какво е особено при дълго чаканите деца?

Неотработените емоции в двойката

Когато една двойка преминава през репродуктивни проблеми, без значение от какъв характер са те или в кой от партньорите е съсредоточен проблемът, това е сериозен кризисен момент за двойката. Натрупват се емоции – болка, разочарование и много гняв към партньора! Много двойки се изненадват когато заговоря за гнева. Едва при по-дълбочинна работа те осъзнават и признават пред себе си, че изпитват такъв гняв. Често той е потиснат поради чувството за вина. Чувствам се виновен да се сърдя на другия за това, през което в крайна сметка преминаваме и двамата. Особено ако в семейството има загубени дечица, гневът е сериозен фактор!

Какво е важно да знаем за този гняв: той е защитен механизъм! Не е повод да се чувстваме виновни пред себе си или пред другия. Гневът не е първична емоция, той има корен. Този корен може да бъде страх или болка, както често се случва в тези ситуации. Когато минаваме през нещо толкова трудно за приемане, обичайно виним себе си, търсим причината. Но нашето съзнание е така устроено, че когато самообвинението стане твърде голямо, ние пренасочваме вината към друг човек, извън нас, за да се самосъхраним. В много двойки този гняв остава неотработен. Той води до конфликти, заболявания, отчуждение, депресия, апатия, тревожност, ревност и дори раздяла, без значение дали в крайна сметка усилията за създаване на дете са завършили с успех или не.

В процеса на опитите за зачеване партньорите често се концентрират върху процеса до степен на вкопчване. Всичко друго понякога бива изключено. Зачеването се превръща в самоцел на живота. Освен, че внася много напрежение в двойката, подобен механизъм води до потискане на емоциите – гняв, болка, скръб, които се появяват по този път. Но ние не можем да задържим тези емоции безкрайно дълго в себе си и нерядко те изплуват на повърхността или по-скоро изригват именно след появата на детето. Защото настъпилото щастие, за съжаление, не може с вълшебна пръчица да излекува всичките ни болки! То може само да ни окрили да тръгнем по този път!

Картинката изглежда парадоксална, ако човек не съумее да я разгледа в дълбочина – искали сме бебе дълго и точно когато мечтата ни се е сбъднала, ние се сриваме. Често такива майки биват крайно и жестоко критикувани дори от най-близките си хора, които не разбират какъв огромен ресусрс е коствала борбата за дете, колко много емоции са потиснати, колко много страхове са активирани.

Поява на ирационални страхове

И като заговим за страх, това е още една често срещана характеристика при семействата, които дълго са чакали рожба. Особено ако по пътя са преживени загуби, аборти на дечица, страхът „нещо да не се случи на бебето“ след като то вече е тук, може да извади родителите и особено майките от равновесие. Този страх може да засегне и вече порасналото дете или самия родител – страх да не оставя детето си сираче, ако се разболея или пострадам или страх да не му се случи нещо, след като толкова години съм бдял/а над него.

В такива семейства нерядко наблюдавам крайности като: ограничаване на социални контакти с детето от страх да не се разболее или да не бъде изложено на друг риск или лошо влияние. Липса на граници във възпитанието от страх да не се травмира. Предпазване на детето от трудности, от страх да не му се случи нещо или да не се разочарова.

Подобни ограничения обаче са пагубни за психиката на цялото семейство и често водят до редица отклонения.

Детето се превръща в център на света

Отново през фокуса на болката и страха, семействата, които са превърнали създаването на дете в самоцел често биват погълнати от него, когато то се появи. Нерядко такива родители изгубват себе си. Детето става център на света, семейната йерархия и ред се нарушават, а оттам възникват редица личностни, възпитателни и системни проблеми.

Раздяла на родителите след появата на детето

Нерядко след продължителни усилия за създаване на дете партньорите, фокусирани в процеса, не си дават сметка, че преминавайки през това огромно изпитание всеки от тях се е променил. Може би по начин, който вече не съответства на потребностите на другия. Немалко двойки изгубват връзката помежду си, вкопчвайки се в идеята за дете. Те спират да се развиват като двойка, а понякога и като отделни личности, предавайки отговорността за това върху самия процес по зачеването. От един израз на цялостност, създаването на поколение се превръща в задача. Това е болезнен процес на отчуждение, който често протича фатално незабелязано и неосъзнато.

Силна вина и липса на подкрепа

Майките, които дълго са чакали своята рожба често спделят с мен през сълзи, че се чувстват много виновни, когато се ядосват на децата си, когато се оплакват от майчинството или искат помощ. Понякога те смятат себе си за неблагодарни и недостойни за честта да бъдат майки. А това не е така. Родителството само по себе си е трудно както за онези семейства, които са заченали свота рожба с лекота, така и за онези, които са я чакали с години или са преживели загуби. Всички минаваме през сходни предизвикателства. Всички родители недоспиват, изтощават се, правят най-доброто по силите си, допускат грешки, срещат трудности и непрестанно се развиват. Семействата, които са минали през продължителен процес на разочарования обаче са натрупали много повече болка и имат много повече „материал“ за преработка. От тази гледна точка, за тях обичайните предизвикателства често се усещат като по-големи, въпреки благодарността. Вината пречи на тези семейства да потърсят помощ, да поставят граници, да споделят проблемите си. А това нагнетява още напрежение и болка, които не им помагат с нищо.

Как да си помогнем?

Понякога в практиката ми клиенти са ме питали какво е мнението ми за създаването на поколение по изкуствен път. Това е тема, по която се въздържам да дам становище, защото считам, че тя е много извън мен като човекшко същество и определено е отвъд моята компетентност. Моят принцип е, че всичко, което човек създава изкуствено е малко или много нарушение или поне в голяма степен опасна игра с природните закони. Като забележете: Не го отхвърлям, просто наблягам на това, че трябва да вземем всички факти под внимание, особено когато искаме да помогнем на някого!

Като психолог и констелатор, в работата си ежедневно наблюдавам причинно-следствени връзки на процеси, които белязват живота ни тук и сега, но реално водят своя корен много преди нас и нашия малък, ограничен житейски свят. Темата е твърде дълбока, за да мога да дам категорична оценка и не смятам, че е редно да го правя. По-скоро съветвам такива семейства да изследват. Да изследват причини, взаимодействия, връзки в своята семейна система (и обща, и на рожденото си семейство) и непрестанно да се развиват. Да не се концентрират единствено върху физическия аспект на създаването на дете, а и върху своята личностна трансформация в родители. Трудно е да се прецени кога едно предизвикателство трябва да бъде прието без въздействие върху него и кога то е трамплин за развитие и израстване на личността по пътя на постигане на съответната цел. И в двата случая обаче вярвам, че човек трябва да израства непрестанно като паралелно с това не престава да бъде смирен пред величието на живота. От тази гледна точка, като специалист съветвам двойките, които имат или са имали трудности в зачеването и особено, ако се разпознават в горните редове, да потърсят психологическо консултиране. Както поотделно, така и заедно. За изследване на личната си динамика, за отработване на емоциите и за развиване на своята връзка.

Когато търсите подкрепа при специалист или когато Вие, като специалист работите с такива семейства, не премълчавайте и не омаловажавайте фактите за това колко дълго е чакано детето, дали и колко деца са били изгубени от тази двойка. Ако семейството е преживяло загуба непременно трябва да се даде място на детето, което не е оцеляло. В противен случай настъпват сериозни нарушения в семейната динамика, които могат да имат пагубни последствия както за родителите, така и за живите им деца. Ако в семейството на единия или другия партньор има истории с тежки събития – преждевременна смърт, насилие, бедствия, аборти, престъпления – важно е да се изследват и преработват тези динамики, защото опитът показва, че макар за мнозина да изглежда странно, те имат сериозна връзка и могат да се окажат в основата на неспособността за създаване на поколение.

Разбира се грижата за физическото здраве остава базова. Както преди и по време на бременността, така и след появата на малкия човек, особено ако пътят към него е бил дълъг и изтощителен. Нашето тяло и нервна система трябва да се захранят и възстановят.

Личностното развитие и развитието на двойката са процеси, които искат особено внимание и грижа в тези моменти. Често те остават на заден план, пренебрегнати и се превръщат в бомба със закъснител. Преработването на натрупаната опитност за всеки един от партньорите, работата върху връзката, комуникацията, енергийния обмен между тях са ключови за градивното израстване на семейството и за процеса на родителството.

Най-важното от всичко е родителите, преминали през тези изпитания да знаят, че те са достойни да бъдат там, където са и че не са сами. Имат право и на своята болка, и на своите страхове, и на своята радост. Дългият път към сбъдването на мечтата за дете не ги „имунизира” срещу трудности в родителството и те имат право на същото разбиране и подкрепа, каквито са нужни и на всеки друг родител, понякога дори повече. Ние сме едно цяло с всичко във и около нас и всяко предизивкателство в живота ни трябва да бъде разглеждано многпластово и има правото да бъде споделено.

Ако преминавате или сте преминали през подобни предизвикателства, имате нужда от подкрепа, насока или сте в търсене на своите отговори, ще се радвам да бъда до Вас в процеса.

С обич,

В.