Внимание: Агресивно дете на площадката!

“Проблемите с агресията не се раждат на детската площадка – те се раждат у дома. Затова е нужен по-малко фокус над полето на детето и повече фокус върху самите нас. А днес често се случва точно обратното и различни ситуации с децата се превръщат в директен пренос на напрежението, стреса, комплексите и конфликтността на родителите върху децата и тяхното поле.“

Едва ли има майка, която не е попадала в неудобната ситуация да разтървава деца в конфликт, без значение дали нейното или чуждото дете влиза в ролята на „агресора“. Това е тема, която много често поставяте пред мен с въпроси от „Какво да правя когато бутат и бият моето дете?“ до „Как да спра моето дете да бута и бие другите деца?“

Съвсем естествено всяка ситуация е сама за себе си и най-адекватната реакция зависи от множество фактори: от това колко често се случват тези ситуации, в какъв контекст, колко е голямо детето, какъв е неговият темперамент, какъв е моделът на родителска реакция до този момент и редица други аспекти. Тоест, не можем да дадем едно универсално решение на подобни ситуации, които вярвам, напрягат много майки, дори познавам такива, които стигат до момента да избягват контакта с други деца, което вече е прекалено крайно само по себе си. Има обаче няколко насоки, които бих искала да споделя с Вас в следващите редове и които вярвам, ще бъдат добра отправна точка за малко повече осъзнатост по пътя на търсене на адекватните на ситуацията решения.

Моля, не поставяйте етикети на децата!

За всяко поведение има причина! Сериозно! Не слагайте етикети! Регулярно чувам от майките изказвания като „моят син е един такъв срамежлив, чувствителен и затова все го бутат и бият, а той стои и гледа“ или „моето дете е толкова настъпателно, че често избива в агресия, иска всичко на неговото да става, бута се и се бие, няма да си намери приятели“.

Нека да уточним: това, че едно дете не реагира на нападки, не бърза да се включи в играта и стои и гледа не го прави задължително “срамежливо“ или “прекалено чувствително“. Това са си нашите етикети по нашите си представи. Зад това могат да стоят много причини. Може детето да е с такъв темперамент, който предполага повече наблюдение, по-ниска активност и по-малко импулсивност. Тези деца не са нито срамежливи, нито слаби емоционално. Даже напротив! Те просто опознават ситуацията в дълбочина преди да се включат в нея. Може и детето да преминава през такава фаза от развитието си, в която повече наблюдава, отколкото се включва активно. А може би досега сте го пазили твърде много, за което ще поговорим малко по-нататък. Същото важи за активните и агресивни деца. Това, което ние наричаме агресия при малките деца, доста често е просто силен изблик на енергия, който детето не знае как да насочи, защото още му липсва социален опит, емоционална саморегулация или защото вече сме му сложили етикета „агресивно и лошо дете“ без да сме му дали насоки и алтернативи, адекватни на неговата енергийна динамика и потребности. В тази връзка, нека не поставяме етикети и на чуждите деца! Така не правим услуга на своите! Детската площадка не е бойно поле за родители или конкурс за това чие дете е по-добро и коя майка е по-добра. Това е място за игра, за изразходване на енергия, за придобиване на нови умения, в това число и социални!

Съобразявайте темперамента и възрастта на детето.

Малките деца, особено до 3-4 години често общуват чрез бутане, хапане, плюене, ритане, дърпане и изобщо онези неща, на които много родители бързат да кажат “спри веднага, как може да се държиш така, това е ужасно!“. И забравят. Че малките деца са невербални, импулсивни, без механизъм за самоконтрол и саморегулация и не им пука дали „така е хубаво или не“. Затова отново е важно да не лепим етикета „лошо дете“ на онова дете, което е разляло нечие сокче или което така силно иска да се гушка, че събаря другите деца на площадката. И също е важно да не забравяме, че всички тези изброени умения се развиват чрез възпитание, за да може по-големите ни вече деца да имат по-кооперативно поведение. Възпитанието обаче, както ще видим по-надолу, не включва непрестанна намеса и корекция от родителя, а добра преценка, на първо място, кога тази намеса е необходима!

2. Родителите нямат място на детската площадка!

Силно впечатление ми прави, че детската площадка е място, на което майките са по-активни от децата си. “Не пипай.“ “Не тичай.“ “Не там.“ “Ще паднеш.“ “Ще се удариш.“ “Негово е, не го вземай.“

Забелязвали ли сте как когато детето е с мама на площадката, тя често е като залепена за него. Ако детето е с татко обаче, той често стои на пейката и оставя на детето повече пространство. Баба пък в повечето случаи не му дава дори да помръдне без да го държи за ръка. Този прекомерен фокус често ни играе лоша шега. Мислим си, че така пазим и направляваме детето, но всъщност го ограничаваме, пречим му да трупа социален опит и да се отдели енергийно от нас. Което, от своя страна, засилва напрежението в детето и познайте какво прави то – да, точно така, предизвиква нас, себе си и другите деца!

Да, ние сме там да наблюдаваме и да осигурим базова безопасност, да се намесим при нужда, но както често казвам на майките: щом детето проходи стабилно Вашето място е извън площадката. Децата имат нужда да се сбутат, да паднат, да се ударят. Много майки ми се сърдят когато им го казвам. Но доста често точно тези майки идват при мен и след някоя и друга година питат: “Защо детето ми е неуверено?“, “Защо няма емоционална регулация и само крещи и блъска.“, “Защо не може да прави нищо само?“, “Защо реагира към мен с агресия?“ Защото детето има нужда от пространство. Увереността не се придобива, ако винаги те държат за ръка и само ти обясняват хипотетични ситуации. Увереността се придобива в практиката. В правото да грешиш, да си “Лошото дете“ понякога и пак да те обичат! Площадката е за децата, не за нашата неувереност като родители, не за нашите страхове и за потребността ни да контролираме всичко, за да се чувстваме и да изглеждаме по-добри родители!

Ролята на родителя

И тук идва най-важният въпрос за родителите: “Добре, казваш извън площадката, но кога да се намесвам?“ Намесваме се когато има пряка заплаха за нашето дете или за друго. Например, когато виждаме, че детето се разсейва, а люлката се засилва към него. Когато виждаме, че го удрят и то плаче объркано и не знае какво да направи. Но не и когато се кара с някого за играчка и няма потенциална опасност. Децата заслужават и имат нужда от шанс сами да решават споровете си. Често даже го умеят по-добре от нас, ако не им се месим. Намесваме се, ако нашето дете удря друго! Но ако просто се сбутат, оставяш ги да се опитат да се разберат сами. Ако нашето дете вземе играчката на другото и другото не реагира или просто му я дръпне също не се намесваме. Ако нещата ескалират, тогава се намесваме. Но тук работата е първо върху родителя, защото, за много майки, изнервени, фокусирани и вкопчени в децата си, ескалацията е още с излизането навън от дома им, понеже “може нещо да стане!“ Намесата идва не със самото действие на детето, директно, за “всеки случай“. Намесата идва когато сме наблюдавали ситуацията и сме преценили, че след като се е опитало да се справи само, детето не е успяло. И се намесваме не, за да го “спасим“, а за да го “побутнем“ към възможното решение. Иначе казано, не тичаме да плачем вместо детето, защото то е паднало и се е ударило, при положение, че самото дете просто става и продължава да играе. Учим се да разграничаваме своята драма от реалната такава и да не се поддаваме прекомерно на модерната практика да правим от мухата слон при всеки детски спор. Проблемите с агресията не се раждат на детската площадка – те се раждат у дома. Затова е нужен по-малко фокус над полето на детето и повече фокус върху самите нас. А днес често се случва точно обратното и различни ситуации с децата се превръщат в директен пренос на напрежението, стреса, комплексите и конфликтността на родителите върху децата и тяхното поле.

Как да уча детето ми да реагира, когато го удрят?

Много майки се боят децата им да не станат “страхливци“ (мх, още един етикет), ако не отвръщат или “агресори“, ако го правят. Аз препоръчвам поне в предучилищна възраст когато се налага да се намесите, да учите детето да слага граници, да заявява ясно кое държание не му харесва и ако се намира в нежелана ситуация да я напуска и да търси помощ от възрастен – родител, учител и т.н. Тук някои родители казват „Но не го ли учим така винаги да отстъпва и да бяга?“. За съжаление, няма как да контролираме поведението на другите хора, самите ние често си тръгваме, дори да не сме причинителите на неприятностите в дадена ситуация. И понякога това просто е най-правилният начин, изхождайки от нашето собствено ниво на осъзнатост, етикет и т.н. Това се нарича възпитание и самоуважение.

Освен това, се иска доста смелост да напуснеш ситуация, която не ти харесва и това е първата и основна точка на самозащита – поставянето на ясна граница за това което е  нужно и кое не е нужно да бъде понасяно! Тази база се надгражда след това. Един и същи акт може да бъде бягство, може да бъде и самоуважение, зависи как го отработваме за себе си. Защото тук са важни две неща – да се съхрани човек физически, но и психически, като личност!

Най-важното е в този момент да покажете на детето, че Вие сте спокойни и сте до него. Да не поставяте етикети на другото дете или родител, дори да обсъждате ситуацията след това, което е чудесно, това да се случва уважително. С времето и с порастването на детето ще дойдат и тренировките по самозащита и дисциплината как да я прилагаме. На всеки етап учим детето на различна реакция, адекватна за възрастта и възможностите му! Малките деца имат нужда от сигурност в по-предизвикателните ситуации. С порастването нуждата от автономност заема все по-голямо място, самоконтролът се подобрява и вече можем да учим детето да се защитава.

Как да реагирам когато моето дете се държи нападателно?

Помните ли, че говорихме за етикетите! Пак Ви го напомням! На първо място, извеждаме детето от ситуацията. Видим ли, че другото дете плаче, че са в ситуация, в която не могат да се оправят сами, хващаме го за ръката и го извеждаме. Не, за да го накажем, да го изтеглим за ухото и да покажем колко е лошо нашето дете, пък ние сме голямата работа и няма да допуснем да ни засрамва така пред хората! Просто го извеждаме съвсем неутрално. Защо?

Първо, защото напускането на полето на ситуацията помага на детето да смени фокуса и да се успокои. На нас също.

Второ, защото така можем да поговорим с него, да чуем какво го тревожи (без да съдим!). Както казахме – всяко поведение има причина. Не можем да коригираме градивно поведението без да отработим причината и да ѝ дадем място. Ако се налага да направим забележка, то това се случва без да унижаваме детето пред другите. Границите трябва да са ясни – ако си груб с другите не може да останеш. Когато си взел нещо чуждо и собственикът си го поиска – трябва да го върнеш. Не насилваме детето да се извинява на всяка цена. Но можем да му покажем как се прави.

Най-важното в конфликтните ситуации е да не забравяме, че детската площадка не е място за сравнение. Не е и място да се мерим с другите родители. Всяко дете е уникално и различно и преминава през различните етапи на израстване по свой начин, който се нуждае от приемане. Всяка градивна корекция стъпва на първо място на приемането! Това е място за социален опит на нашето дете, а и ние имаме какво да научим. Това, че другите родители ни гледат лошо, не значи, че трябва да ограничаваме детето на всеки ход, както и това, че друг родител не се намесва когато детето му се държи грубо с нашето, не значи, че ние трябва да търпим или да влизаме в грозни спорове. Най-важен е нашият баланс и наред с това пространството, което даваме на себе и на детето за наблюдение и изследване на всяка ситуация.

Вярвайте в детето си и то ще Ви покаже своята уникална дарба да се справя с всяка ситуация по най-добрия начин!

 

С обич,

В.