Трябва ли да оставя детето да плаче само?
Всяко дете е различно, но онова, което обединява децата е, че понякога те плачат. Някои малко, други много, трети „направо не спират”. Подобни ситуации, особено често срещани в ранното детство, могат да бъдат изключително изпитателни за родителите. Особено, когато тези родители са преуморени и се опитват да се справят по най-добрия начин с предизвателствата в пълноценното отглеждане на един малък човек. И с всички останали предизвиквателства около него.
Днес са известни много и различни стратегии, подходи и методи за реакция спрямо разстроеното дете. Някои от тях се допълват, други направо си противоречат. От разбирането, че плачещото дете трябва да бъде успокоено на всяка цена, през тихото присъствие на родителя до детето, което преживява своята емоция, до крещенето и наказването на това „ужасно” поведение. Къде е истината?
Да започнем от там, че всяко човешко същество има чувства, емоции и пълното право да ги проявява. Нашата роля като родители, учители или възпитатели не е да ги забраним, да предпазим детето от тях или да го „спасим”, когато те се появят. Нашата задача всъщност е колкото проста, толкова и сложна – необходимо е да запазим своя баланс и да присъстваме в тези моменти като подкрепа на детето, която деликатно го насочва към здравословния израз на неговите чувства и нужди. Как точно ще изглежда това присъствие и тази подкрепа зависи от много фактори, някои от които са:
Възрастта на детето
Разбира се няма да подхождаме по един и същи начин към новородено бебе, към 3-годишно, 5-годишно или 15-годишно дете. Всяка възраст има своите особености, но най-вече всяка възраст предполага различно ниво на развитие на нервната система, способностите за саморегулация и т.н.
Тук считам за много важно да отговоря на един от най-често задаваните към мен въпроси: „Разглезвам ли бебето, ако го гушкам когато плаче?” Малките бебета имат силна нужда от близост, особено тази на майката. Много възрастни смятат, че ако реагират бързо на бебешкия плач, това приучава детето да се „лигави” и да плаче за всичко и затова е по-добре то да бъде оставено да се успокои само и да се „наплаче”. А тези възрастни, разбира се, целят детето да постигне добра саморегулация пораствайки. Е, работата е там, че нервната система на бебето е изключително незряла за този процес и когато е подложена на силен стрес, както липсата на реакция при плач, резултатът, който постигаме всъщност е не по-добра емоционална регуалция, а точно обратното. Прагът на търпимост към стрес пада. До степен, в която по-сериозно неглижиране би могло да застраши развитието, дори оцеляването на детето.
Колкото по-голямо става детето, толкова повече се развива нервната му система и толкова повече ние можем да му показваме модели за реакция, които да развиват неговата самостоятелност, саморегулация, устойчивост, търпение и постепенно да отстъпваме в незабавните си реакции.
Темперамент на детето
Както казахме, всяко дете е различно и тези различия се проявяват и в неговите реакции. За съжаление, много майки вярват, че всяко дете се успокоява с прегръдка. Това вярване носи много негативи. Защо е така? Защото майчината (и не само майчината) прегръдка носят изключително голяма стойност за детето. Да, прегръдката дава сили, подкрепа, обич и защитено пространство, в което да се изрази нуждата. Това не значи обаче, че нуждата, която стои зад плача ще изчезне автоматично с прегръдката. Не всяко дете се успокоява с гушкане или поне не винаги. Разбирането, че това е глобално правило води много майки по пътя на неувереността, жестоката самокритика и всъщност влияе негативно на връзката майка-дете. Има деца, които се утешават с прегръдки. Има и такива, които искат да бъдат оставени да изразят емоцията си физически – тичат, скачат, крещят и бягат и отказват допир. Това не означава задължително, че техните родители не са достатъчно грижовни или не подхождат адекватно към детето! Прегръдката е безценен и незаменим инструмент, но невинаги разрешава ситуацията мигновено. И това е ОК!
Житейски опит и модели
Споменавам тези фактори, защото при мен често идват родители, които споделят, че пращат децата си сами в стаята, когато са разстроени, за да се успокоят. Родителите обосновават това решение с факта, че самите те винаги се чувстват добре да се гневят или да плачат сами и не са склонни да приемат подкрепа, а дори понякога и нечие присъствие в тези моменти. В работата си с такива клиенти често откривам интересни взаимовръзки. Много често се оказва, че дори и изцяло несъзнателно, ние приемаме като своя потребността да се изолираме, когато изпитваме силни чувства, просто защото когато сме били малки и сме ги проявявали в семейството си, сме били отхвърляни заради тях. Не е задължително да сме в лоши отношения с в родителите си или да сме имали трудно детство. Достатъчно е да сме отгледани в семейство, което не е имало необходимото знание и осъзнатост за важността на чувствата и тяхното проявление и за градивните начини то да се осъществи. Ако един родител е учен да потиска своите чувства и емоции, защото „какво ще кажат хората” или „бъди добър”, то той не само се затруднява в разбирането и подкрепата на собственото си дете, но дори може да развие непоносимост към неговия гняв, плач, а понякога дори и смях.
Децата ни, от друга страна, наследяват и нашите модели на реакции. Мама може да не е имала проблем да плаче или да крещи по татко, но ако в тези моменти татко я е отхвърлял, то изразяването на чувства и емоции лесно може да влезе в графата „грешно” като цяло. Ако като деца сме били принуждавани да бъдем тихи и добри, порицавани за определени реакции, лесно можем да възприемем модела на подобни ограничения като свои и да го пренесем в собственото си родителство. Ако сме свикнали да се караме на детето, когато плаче, да го оставяме само или да го наказваме в стаята, не е никак изненадващо, че с времето това дете започва все по-малко изразява себе си открито пред нас, държи се на дистанция и проявява пасивна-агресия.
Мотивация на реакцията ни като родители
Децата са изключително интуитивни същества. Затова винаги е от голямо значение не само как реагираме към тях, но и с каква мотивация и нагласа подхождаме или в случая – защо всъщност искаме да успокоим детето. Ако, например, мама иска да утеши детето, което се е разплакало за поредната играчка в магазина, защото се срамува, че нейното малко съкровище се е тръшнало на пода и крещи „сякаш някой го коли”, а всякакви минувачи цъкат нервно и укорително с език, то вътре в мама цари такова силно напрежение, нетърпение, срам, вероятно и гняв, че тя трудно може да успокои когото и да било, особено пък детето си. Децата долавят всичко! Обратното, ако родителят е спокоен, балансиран и уверен във връзката си с детето и в своите реакции, детето често е склонно да се успокои и да сътрудничи само, при това много по-скоро, отколкото цъкащите с език минувачи очакват. Децата винаги долавят нашите намерения и очаквания и лесно действат спрямо тях.
Това са само някои опорни точки, над които притесненият от поведението на детето си родител може да се замисли. Списъкът, разбира се, не е изчерпателен. Също така, фактът, че едно дете предпочита известна дистанция, когато е разстроено, не озчава задължително, че към него липсва адекватен подход, че то е травмирано или наказвано за чувствата и поведението си. Малките деца са незрели, такива са и реакциите им. Важно е родителят да уважава тази потребност и вместо да насилва детето да бъде прегърнато или утешено, да му покаже, че макар и от някавка дистанция, той е там, присъства и е готов да даде подкрепа. Важно е връзката да бъде затвърдена и след като емоционалната буря премине.
И все пак, какво да правим, когато детето плаче?
На първо място – припомнете си горните точки – всеки е различен, има право на своите чувства, нашата цел е да подкрепяме и насочваме, не да съдим или да спасяваме.
Помнете и че зад всяко поведение стои нужда.
Ако се фокусираме над поведението, което най-често правим, можем да пропуснем нуждата. Тогава поведението се затвърждава и шансът ние да устоим адекватно намалява.
Успокояването на другия започва с нашия собствен баланс. Ако ние изпитваме силна нужда да се притечем на помощ, да спасим или да затворим устата на детето, то значи имаме работа първо със себе си. С това напрежение, което писука вътре в нас и ни показва, че нещо трябва да се проработи, за да бъдем адекватни и към детето. Ако ние сме спокойни и в баланс, дори детето да не е в прегръдките ни, а да се е тръшнало на пода, например, ние отново можем да бъдем източник на подкрепа за него. Затова, ако емоциите на детето ни дойдат в повече, важно е първо да уравновесим себе си. От тази гледна точка, ако са ни нужни няколко секунди въздух би било по-добре да излезем от стаята за миг, отколкото да се насилваме да утешаваме детето и накрая да се разкрещим.
Предлагайте, не насилвайте.
Това важи за прегръдки, помощ, дори присъствие при по-големите деца. Оставете детето само да реши кога иска да дойде при Вас, просто действайте така, че да сте сигурни, че то разбира, че може да го направи. Ако мама излезе от стаята и затвори вратата, това не изглежда като покана за подкрепа. Ако обаче мама остави вратата отворена и в тоговор на „Махай се!” каже „Добре, аз съм в другата стая, ако ти се прииска прегръдка, ела!” нещата придобиват съвсем различен вид, нали.
Не квалифицирайте, просто отразявайте
Когато давате утеха не бързайте с обсъждането на поведението, не поставяйте етикети. В момент на емоция детето трудно ще разбере защо не бива това или онова. То има нужда да знае, че може да премине през тази буря в себе си и да остане обичано.
Реакциите ни към децата издават много за самите нас. За нашите нужди, болки, зрялост и свързаност със себе си. Затова, ако сме прекалено крайни, ако често се чувстваме объркани или неуверени, ако рязко сменяме противоречиви подходи, значи е дошъл моментът да се погрижим първо за себе си.
Като цяло, когато едно дете е разстроено, то не бива да бъде съдено, наказвано или отпращано заради чувствата и реакциите си. Самотата е едно от най-жестоките наказания, особено в емоционален момент. Можем да останем мълчаливо до него, да предложим помощ, да дадем пространство или просто да слушаме – всичко това зависи от възрастта, ситуацията, потребностите и индивидуалността на детето. Важното е, на нашия специален език с детето то да знае, че в този момент ние сме там за него и го обичаме.
С обич,
В.
